Гласът му отслабна, сякаш вече съжаляваше, че е започнал да разказва тази история. Това чувство ми беше добре познато, затова кимнах да го окуража:
— Моля те, продължавай.
— Сега ми звучи фантастично, но говоря самата истина. Над чашата се издигаше пара — нали знаеш как се получава, когато разбъркаш нещо горещо? — и когато аз разбърках чая си, парата се вдигна във формата на малък дракон и се изви над чашата ми. Потрепна във въздуха за няколко секунди и изчезна. Видях го много ясно със собствените си очи. Можеш да си представиш как се почувствах, просто не вярвах на себе си, а после бързо събрах нещата си, платих и излязох.
Устата ми беше пресъхнала.
— След това видя ли този келнер отново?
— Никога. Няколко седмици не смеех да вляза в ресторанта, но после любопитството ми взе връх и аз отново отидох по тъмно, но от него нямаше и следа. Дори попитах един от другите келнери за него и той отвърна, че такъв мъж наистина е работил при тях, но за кратко, и не знаел фамилията му. Първото му име било Акмар, каза той. Повече никога не го видях.
— Но мислиш, че лицето му е издавало… — не можах да довърша.
— Бях втрещен от това лице. Това е всичко, което можех да ти кажа тогава. Когато видях лицето на библиотекаря, който вие — както сам казваш — докарахте тук, усетих, че то вече ми е познато. Не е просто видът на смъртта. Има нещо в изражението… — той се обърна неспокойно и хвърли поглед към запердената ниша, където висеше портретът. — Онова, което ме потресе и ме разтревожи в твоя разказ, в сведенията, които току-що ми даде, е, че американският библиотекар доста се е приближил до нетленната си орис, откакто сте го видели за пръв път.
— Какво имаш предвид?
— Когато е нападнал мис Роси в библиотеката у вас, ти си успял да го събориш. Но моят приятел в архива, когото той нападна тази сутрин, казва, че е бил много силен, а моят приятел не е по-слаб от теб. Демонът вече е бил способен и да изсмуче солидно количество кръв от приятеля ми, уви. И все пак този вампир се разхожда на слънчева светлина, както видяхме, което означава, че не е изцяло заразен. Предполагам, че това създание е било ухапано за втори път или във вашия университет, или тук, в Истанбул и ако връзките му наистина са тук, той скоро ще получи и третото си злокобно причастие и завинаги ще се присъедини към живите мъртви.
— Да — отвърнах аз. — Нищо не можем да направим за американския библиотекар, ако не го открием, затова ще трябва да пазиш приятеля си тук много внимателно.
— Ще го пазя — каза Тургут с мрачна решителност. Помълча малко, а после отново се обърна към библиотеката си. Без да пророни и дума, той измъкна от сбирката си огромен албум с латински букви на корицата. — Румънски — уведоми ме той. — Това е сборник със снимки от църкви в Трансилвания и Влахия, събрани от един изкуствовед, който неотдавна почина. Той възпроизвежда тук много изображения на църкви, които после през войната за съжаление били разрушени. Така че тази книга е много ценна. — Той сложи албума в ръката ми. — Защо не обърнеш на 25-а страница?
Така и направих. Там открих илюстрация на две страници — цветен отпечатък на стенопис. Църквата, където някога се е намирал стенописът, беше показана на малка черно-бяла снимка: изящна сграда с усукани камбанарии. Но вниманието ми беше привлечено от по-голямата картина. Отляво се беше надвесил разярен летящ дракон с двойно навита опашка, с обезумели златни очи и бълваща пламъци уста. Явно се канеше да се спусне върху фигурата отдясно, треперещ човечец в ризница и раирана чалма. Човекът беше клекнал от страх, с извит ятаган в едната ръка и кръгъл шит в другата. Първо си помислих, че е застанал сред поле със странни цветя, но когато се вгледах внимателно, видях, че предметите край краката му бяха хора, гора от хора, като всеки от тях се гърчеше, набучен на кол. Някои бяха с чалми като гиганта по средата на групата, но други бяха облечени с нещо като селски дрипи. Други обаче носеха брокатени пелерини и високи кожени шапки. Имаше светли и тъмни коси; благородници с дълги кафяви мустаци; дори и няколко свещеници или монаси в черни раса и високи шапки. Имаше жени с дълги увиснали плитки, голи момченца, деца. Виждаха се и едно-две животни. Всички се гърчеха в агония.
Тургут ме наблюдаваше.
— Дракула е бил ктитор на тази църква през втория период от управлението си — каза той тихо.
Аз се взрях в картината още малко. После не издържах и затворих книгата. Тургут я взе от ръцете ми и я сложи настрана. Когато се обърна към мен, по лицето му беше изписана ярост.
— Сега, приятелю, кажи как смяташ да намериш професор Роси? Директният въпрос ме преряза като нож.