— Още се опитвам да сглобя цялата информация — признах аз бавно, — но дори и след благородните ти усилия снощи заедно с господин Аксой не мисля, че знаем много. Може би Влад Дракула се е появил в Истанбул след смъртта си, но как можем да разберем дали е погребан тук и дали гробът му още се намира тук? Това си остава загадка. А що се отнася до следващата ни стъпка, мога само да ти кажа, че ще отидем до Будапеща за няколко дни.
— Будапеща? — почти виждах как предположенията препускаха по широкото му лице.
— Да. Помниш ли, че Хелън ти разказа историята на майка си и на професор… и на баща си. Хелън твърдо вярва, че майка й може да знае нещо, което тя досега не е чувала от нея, затова ще отидем лично да поговорим с майка й. Лелята на Хелън е важна клечка в правителството и ще уреди работата, надявам се.
— Аха — той почти се усмихна. — Слава на Всевишния за приятелите по високите етажи. Кога заминавате?
— Може би утре или вдругиден. Ще останем там пет-шест дни, струва ми се, а после ще се върнем тук.
— Много добре. Тогава трябва да вземеш това — Тургут внезапно се изправи и извади от шкафчето малкия комплект инструменти за лов на вампири, който ни беше показал предишния ден. Той го сложи точно пред мен.
— Но това е едно от съкровищата ти — възпротивих се аз. — Пък и едва ли ще ни пуснат с него на митницата.
— О, изобщо няма да го показвате. Скрийте го най-внимателно. Виж дали можеш да го сложиш в куфара си някъде между бельото, но най-добре го дай на мис Роси да го носи. В багажа на жените не ровят толкова — той кимна окуражително. — Сърцето ми няма да е спокойно, ако не го вземете. Докато сте в Будапеща, ще прегледам много стари книги, за да се опитам да помогна, но да знаеш, че сте тръгнали по следите на чудовище. Засега, пази го в куфарчето си — комплектът е съвсем тънък и лек. — Взех дървената кутия, без нищо повече да кажа, и я сложих до драконовата книжка. — Докато вие разпитвате майката на Хелън, аз ще се поровя тук за всевъзможни следи, водещи към нечий гроб. Още не съм се отказал от идеята — той присви очи. — Това би обяснило до голяма степен чумите, стоварили се като проклятие върху града ни след въпросния период. Ех, да можехме не само да ги обясним, но и да им сложим край…
В този момент вратата на кабинета се отвори и мисис Бора промуши глава, за да ни повика за обяд. Нахранихме се вкусно като предишния ден, но бяхме много по-тъжни. Хелън беше мълчалива и изглеждаше уморена, мисис Бора раздаваше чинии с безмълвна грациозност, а господин Ерозан, макар че седна с нас на масата за малко, не успя да хапне кой знае какво. Мисис Бора обаче го накара да изпие доста червено вино и да изяде малко месо, което сякаш донякъде възстанови силите му. Дори и Тургут беше унил и обзет от меланхолия. Двамата с Хелън си тръгнахме веднага щом учтивостта ни позволи.
Тургут ни изпрати навън и се ръкува с нас с обичайната си сърдечност, като ни накара да му се обадим, щом сме готови с плановете за пътуването си, и ни обеща несекващото си гостоприемство и когато се върнем. После кимна и потупа куфарчето ми и аз осъзнах, че мълчаливо ми напомня за комплекта, който лежеше вътре. Кимнах в отговор и леко махнах към Хелън, за да й кажа, че ще й обясня по-късно. Тургут ни махаше, докато се изгуби от поглед под липите и тополите, а когато вече не го виждахме, Хелън уморено ме хвана под ръка. Въздухът миришеше на люляк и, крачейки по тази достолепна сива улица, през прокрадналите се между дърветата прашни снопове слънчеви лъчи, за миг щях да повярвам, че сме на ваканция в Париж.“
Глава 37
„Хелън наистина беше уморена и аз неохотно я оставих да поспи в пансиона. Не ми се искаше да е сама, но тя изтъкна, че ярката дневна светлина би трябвало да е достатъчна зашита. Дори и ако злият библиотекар знаеше къде сме, едва ли щеше да проникне в заключените ни стаи посред бял ден, а и тя носеше малкото си кръстче. Имахме няколко часа преди Хелън да се обади отново на леля си и нищо не можехме да направим за пътуването, докато не получехме инструкциите й. Оставих куфарчето си на грижите на Хелън и се насилих да изляза навън, усещайки, че ще побеснея в теснотията, ако остана да се преструвам, че чета или мисля.
Явно имах чудесна възможност да разгледам и още нещо в Истанбул, затова се запътих към лабиринта на дворцовия комплекс Топкапъ, построен по нареждане на султан Мехмед, който искал да установи двора си там след завладяването на града. Това място с далечните си куполи и с интригуващите бележки в пътеводителя ме привличаше от първия ни следобед тук. Топкапъ се простира на огромна площ в края на истанбулския полуостров и от три страни е защитен с вода — Босфора, Златния рог и Мраморно море. Струваше ми се, че ако не го видя, ще пропусна същината на истанбулската османска история. Може би отново пътят ми се отклоняваше от търсенето на Роси, но си мислех, че самият Роси би направил същото, ако имаше няколко часа принудително бездействие.