— Господи — успях да кажа аз.
— Не — тя поклати глава, — никакъв Господ, ако обичаш. Само трудови въпроси.
Не се сдържах и се разсмях, като мълчаливо се възхищавах на блясъка в тъмните й очи.
— Само се надявам, че никой в Щатите няма да разбере за това. Представям си какво ще си помисли комисията по зашитата на дисертацията ми. От друга страна, Роси много би се забавлявал с цялата тази история.
Пак започнах да се смея, като си представих същия дяволит блясък в ясните сини очи на Роси, но бързо млъкнах. Мисълта за Роси така изгаряше сърцето ми, че едва издържах; ето ме тук, на другия край на света, далеч от кабинета, където за последно го видях, при това с пълното основание да мисля, че никога повече няма да го видя жив, а може би и че никога няма да разбера какво се е случило с него. Никога беше доста дълъг и отчайващ срок, който за секунда се опитах да си представя, но после изблъсках тези мисли настрана. Отивахме в Унгария да говорим с жената, която може би го е познавала — отблизо — много преди аз да се запозная с него, още когато се е борел да открие Дракула. Това беше следа, която не можехме да си позволим да пренебрегнем. Ако за да стигна там, трябваше да изшарлатанствам и да изнеса една фалшива лекция, бях готов дори и на това.
Хелън мълчаливо ме наблюдаваше и аз почувствах, не за пръв път, свръхестествената й способност да чете мислите ми. Само след миг тя потвърди усещането ми, като каза:
— Струва си, нали?
— Да — извих очи настрани.
— Много добре — отбеляза тя тихо. — Радвам се, че ще те запозная с леля ми, която е чудесна, и с майка ми, която също е чудесна, но по различен начин.
Бързо я погледнах — сърцето ми се беше свило от нежния й тон, но лицето й вече беше възвърнало обичайния си израз на предпазлива ирония.
— Кога тръгваме? — попитах аз.
— Утре сутринта ще вземем визите си и другиден летим, ако няма проблеми с билетите. Леля ми каза, че утре трябва да отидем до унгарското консулство още преди началото на работното време и да звъннем на входната врата — към седем и половина сутринта. Оттам може направо да отидем в някоя пътническа агенция да запазим самолетни билети. Ако няма места, ще трябва да вземем влака, което ще означава доста дълъг път — тя поклати глава, но аз внезапно си представих бучащия, тракащ балкански влак, препускащ от една древна столица към следващата, и въпреки че щяхме да изгубим доста време, си пожелах да няма никакви свободни самолетни билети.
— Правилно ли ми се струва, че ти приличаш повече на тази твоя леля, отколкото на майка си? — може би усмивката ми към Хелън се дължеше на въображаемото ми приключение с влака.
Тя се поколеба само за секунда.
— Пак улучи, Уотсън. Слава Богу, много приличам на леля си. Но на теб повече ще ти хареса майка ми — с повечето хора е така.
А сега, може ли да те поканя на вечеря в нашето любимо заведение, за да поработим над лекцията ти?
— Разбира се — съгласих се аз, — стига наоколо да не се мотаят циганки.
Предложих й ръката си с нарочно преигран жест и тя остави вестника, за да се облегне на мен. Докато излизахме навън в златистата вечер на византийските улици, аз размишлявах колко странно беше, че дори и при най-невероятни обстоятелства, в най-тревожните моменти от живота ни, в дните на най-страшна разлъка с дома и всичко близко, имаше и мигове на несъмнено щастие.“
В слънчевото утро в Булоа двамата с Барли се качихме на ранния влак за Перпинян.
Глава 38
„Петъчният самолет от Истанбул до Будапеща съвсем не беше пълен и когато се настанихме сред стегнатите в тъмни костюми турски бизнесмени и облечените в сиви сака маджарски бюрократи, които разговаряха скупчени на групички, сред възрастните жени в сини палта и шалове на главите — дали отиваха да работят в Будапеща като чистачки или дъщерите им бяха омъжени за унгарски дипломати? — на мен ми остана само един кратък полет, в който да съжалявам, че пропуснахме пътуването с влака.
Пътят на релсите, криволичещи сред планински ридове, из обширни гори и скалисти чукари, край реки и феодални градчета, щеше да почака един по-късен етап в кариерата ми — както знаеш, оттогава два пъти съм се возил на този влак. Преходът по маршрута от ислямския към християнския свят, от Османската към Австро-Унгарската империя, от мюсюлманите към католиците и протестантите, за мен винаги е бил огромна загадка. Градовете се редят и сякаш стават все по-големи, архитектурата плавно се изменя, като минаретата постепенно се смаляват и постепенно преминават във все по-високи черковни куполи, самият вид на горите и речните брегове също се променя, така че малко по малко се убеждаваш, че можеш да прочетеш миналото в пропитата с история природа. Дали извивките на един турски хълм се различават от склоновете на маджарските ливади? Разбира се, че не, но все пак окото не може да не види разлика, защото непрекъснато черпи история от ума. По-късно когато пътувах по този маршрут, във въображението си щях да виждам тези земи ту благословени, ту окъпани в кръв — това е другата особеност на историческия поглед, вечно раздвоен между доброто и злото, между мира и войната. Когато си представях османското нашествие през Дунава или по-ранните набези на хуните от изток на запад, винаги се измъчвах от противоречиви образи — отсечена глава, донесена в лагера от воини, които надават триумфални, но и пълни с ненавист крясъци; а после старица — може би най-възрастната баба сред сбръчканите лица, които видях в самолета, — която облича внука си в по-топли дрехи, щипва гладката му турска бузка и със сръчна ръка разбърква дивечовата си яхния да не загори.