Тези образи за мен лежаха в бъдещето, а в онзи ден, докато летяхме със самолета, само съжалявах за гледката отдолу, без дори да знам къде се намира тя, нито какви мисли по-късно ще извика у мен. Хелън, която имаше повече опит като пътешественик и не се палеше толкова, използва случая да поспи, сгушена на седалката си. Две вечери подред замръквахме до късно на ресторантската маса в Истанбул, работейки върху моята лекция за конференцията в Будапеща. Трябваше да призная, че научих повече за битките на Влад с турците, отколкото преди имах удоволствието — или неудоволствието — да знам, макар че от това голяма полза нямаше. Надявах се, че никой няма да ми задава въпроси, когато приключа с представянето на полузаучения си материал. Всичко онова обаче, което Хелън беше успяла да натъпче в мозъка си, беше направо забележително и аз за пореден път се удивих на факта, че тя се беше самообразовала по темата за Дракула, подтикната от смътната надежда един ден да засрами човека, за когото трудно можеше да докаже, че й е баща. Когато натежалата й от съня глава се отпусна на рамото ми, аз я оставих да почива там, като се мъчех да не вдишвам аромата — унгарски шампоан? — на къдриците й. Тя беше уморена, а аз седях и внимавах да не мърдам, докато спи.
Първото ми впечатление от Будапеща, добито през прозорците на таксито, което ни взе от летището, беше необятното благородство. Хелън ми обясни, че ще отседнем в един хотел близо до университета, на източния бряг на Дунава, в Пеща, но очевидно беше накарала шофьора да ни разходи край реката, вместо направо да ни закара там. Първо се движехме по достолепни улици от осемнайсети-деветнайсети век, тук-там оживени от взрив на фантазията в стил ар нуво или от могъщо старо дърво. Само след миг зърнахме Дунава. Беше огромен — не бях подготвен за великолепието му — и над него бяха прехвърлени три големи моста. От нашата страна на реката се издигаха невероятните неоготически шпилове и куполът на парламента, а от другата страна се извисяваха грандиозните, обградени с дървета крила на кралския дворец и островърхите кули на средновековните църкви. Точно по средата се беше ширнала реката, сиво-зелена, с леко надиплена от вятъра повърхност, блестяща под лъчите на слънцето. Необятното синьо небе се беше надвесило над куполите, паметниците и църквите и докосваше водата, за да обогати още повече нюансите на цвета й.
Очаквах, че Будапеща ще ме заинтригува, че ще ме възхити; но не мислех, че ще изпадна в благоговение. Градът беше погълнал и претопил цял арсенал от нашественици и съюзници, започвайки с римляните и свършвайки с австрийците — или може би с руснаците, помислих си аз, като се сетих за горчивите забележки на Хелън, и все пак беше останал различен от всички. Не беше нито западен, нито източен като Истанбул, нито пък северноевропейски, въпреки цялата си готическа архитектура. През тясното прозорче на таксито съзерцавах великолепието — своеобразно, неповторимо. Хелън също се беше загледала и след малко се обърна към мен. Сигурно възхищението ми е било изписано на лицето, защото тя избухна в смях.
— Виждам, че нашето градче ти допада — каза тя и под сарказма й чух страстна гордост. После добави на нисък глас: — Дракула и тук е като у дома си, знаеш ли? През 1462 година крал Матиаш Корвин го затворил на около трийсет километра от Буда, защото заплашвал интересите на Унгария в Трансилвания. Корвин очевидно се отнасял към него повече като към гост, отколкото като към пленник, защото накрая дори му дал една унгарска принцеса за жена, макар че не се знае коя точно — тя станала втората съпруга на Дракула. За благодарност Дракула се покръстил в католическата вяра и двамата известно време поживели в Пеща. Щом обаче го пуснали от Унгария…