— Мисля, че се сещам — казах аз. — Веднага се върнал във Влахия, моментално завзел престола и се отрекъл от католическата църква.
— Общо взето, да — призна тя. — Вече по-добре разбираш нашия приятел. Най-много от всичко искал да се качи на влашкия трон и да го задържи за себе си.
Твърде скоро таксито взе да криволичи в старата част на Пеща, далеч от реката, но и там имаше чудеса, които да зяпам, както и направих, без никакъв срам — кафенета с балкончета, напомнящи за славата на Египет и Асирия, пешеходни улици, пълни с енергични продавачи и осеяни с гъста гора от железни улични фенери, мозайки и скулптури, ангелчета и светци от мрамор и от бронз, крале и императори, цигулари в бели туники, засвирили на някой ъгъл.
— Стигнахме — изведнъж каза Хелън. — Това е част от университета, а там е университетската библиотека. — Извих врат, за да зърна изящната класическа сграда от жълт камък. — Ако остане време, ще отидем и дотам, всъщност даже искам да погледна нещо. А това е хотелът ни, съвсем близо до «Модьор утца», или за теб улица «Маджарска». Трябва да ти намеря някоя карта, за да не се губиш.
Шофьорът измъкна чантите ни и ги стовари пред изисканата патрицианска фасада от сив камък, а аз подадох ръка на Хелън да й помогна да излезе от таксито.
— Така си и мислех — каза тя презрително. — Все този хотел използват за конференциите.
— На мен ми харесва — осмелих се да вмъкна.
— А, не е лош. Особено много ще ти хареса изборът между студена или вряла вода, както и полуфабрикатите в ресторанта. — Хелън плати на шофьора с множество грамадни сребърни и медни монети.
— Мислех, че унгарската храна е вкусна — казах й утешително. — Сигурен съм, че така съм чувал. Гулаш, паприка и така нататък.
Хелън завъртя очи.
— Като кажеш Унгария, всеки отвръща гулаш. Както като споменеш Трансилвания, и веднага казват Дракула — засмя се тя. — Но можеш да не ядеш в хотела. Почакай само да те нагости леля ми, или майка ми, и тогава ще си говорим за унгарска кухня.
— Мислех, че майка ти и леля ти са румънки — отбелязах аз и моментално съжалих; лицето й замръзна.
— Мисли си каквото искаш, янки — каза тя надменно и грабна куфара си, преди да успея да й помогна.
Фоайето на хотела беше тихо и хладно, облицовано с мрамор и позлата от по-богати времена. Стори ми се приятно и не видях от какво толкова се срамува Хелън. След миг осъзнах, че за пръв път съм в комунистическа държава — на стената зад регистрацията висяха снимки на членове на правителството, а целият персонал на хотела беше облечен в тъмносини униформи с някак смущаващо пролетарски вид. Хелън ни регистрира и ми подаде ключа за моята стая.
— Леля ми е уредила всичко — каза тя доволно. — Има и съобщение от нея, че ще дойде тази вечер в седем да ни изведе на вечеря. Първо ще отидем да се запишем на конференцията и после ще уважим приема в пет часа.
Новината, че лелята няма да ни покани на гости да опитам нейните унгарски манджи и да зърна частичка от живота на управляващия елит, малко ме разочарова, но после бързо си напомних, че в края на краищата съм американец и не бива да очаквам всички врати да се отварят пред мен. Присъствието ми би могло да носи опасност, отговорност или най-малкото притеснение. Всъщност, помислих си, по-добре да не се набивам много в очи и да се старая да не създавам проблеми на домакините си. Цяло щастие е, че изобщо съм тук, така че последното нещо, което ми трябва, е да навлека някоя беда на Хелън и семейството й.
Стаята ми на горния етаж беше семпла и чиста, с вече неуместни остатъци от някогашния разкош в лицето на дебелите позлатени херувимчета в таванските ъгли и мраморния умивалник във формата на огромна мида. Докато си миех ръцете и си решех косата пред огледалото над умивалника, преместих поглед от усмихнатите херувимчета към тясното, опънато легло, което със същия успех можеше да е казармен креват, и се ухилих. Стаите ни с Хелън бяха на различни етажи — предвидлива леля? — но поне старомодните херувимчета и австро-унгарските им венци щяха да ми правят компания.
Хелън ме чакаше във фоайето и мълчаливо ме изведе през внушителните хотелски порти на още по-внушителната улица.
Отново беше сложила светлосинята си блузка — докато пътувахме, аз ставах все по-измачкан, докато тя успяваше винаги да изглежда изпрана и изгладена, което май беше някаква източноевропейска дарба — и беше прибрала косата си в мек кок на тила. Докато крачехме към университета, тя беше потънала в мисли. Не смеех да я попитам какво мисли, но след малко тя доброволно сподели с мен.