— Много се радвам да се запознаем — казах й аз. — Благодаря, че ми уредихте честта да участвам в конференцията.
Леля Ева се разсмя и стисна ръката ми. Ако преди миг ми се беше сторила спокойна и резервирана, бях се излъгал; тя изригна в обилен поток унгарски думи и аз се зачудих дали не смяташе, че я разбирам. Хелън моментално ми се притече на помощ.
— Леля ми не говори английски — обясни тя, — макар че разбира повече, отколкото й се иска да признае. По-възрастните хора тук са учили немски и руски и понякога френски, но английският е рядкост. Ще ти превеждам. Шшт — тя докосна нежно ръката на леля си и добави нещо на унгарски. — Каза, че си добре дошъл и че се надява да не се забъркаш в някоя каша, защото е вдигнала на крак целия кабинет на заместник-министъра по визовите въпроси, за да те вкара в страната. Очаква да я поканиш на лекцията си — която тя няма да разбере добре, но важен е принципът — и да утолиш любопитството й за твоя университет, как сме се срещнали, дали се държа прилично в Америка и какво готви майка ти. По-късно ще има и още въпроси.
Погледнах ги удивен. Двете ми се усмихваха, две прекрасни жени, и видях забележително подобие на Хелъновата ирония по лицето на леля й, макар че Хелън щеше само да спечели, ако прихванеше нещо от честата усмивка на леля Ева. Нямаше начин да измамиш някого с ума на Ева Орбан; все пак, спомних си аз, от затънтеното си румънско село тя се беше издигнала до влиятелен пост в унгарското правителство.
— Разбира се, ще се опитам да отговоря на въпросите на леля ти — казах на Хелън. — Моля те, обясни й, че специалитетите на майка ми са печено месо и макарони със сирене.
— А, печено — каза Хелън. Преводът накара леля й одобрително да се усмихне. — Казва да предадеш много поздрави на майка ти в Америка, че е отгледала такъв син. — Раздразнено усетих, че почервенявам, но обещах да предам поздравите. — Сега иска да ни заведе на ресторант, който много ще ти хареса, с атмосферата на стара Будапеща.
След няколко минути тримата седяхме на задната седалка на вероятно личната кола на леля Ева — не особено работнически автомобил, между другото, — а Хелън ми показваше забележителностите по нареждане на леля си. Трябва да кажа, че леля Ева не изтърва и дума на английски по време на двете ни срещи, но останах с впечатлението, че това е принципен въпрос — антизападен протокол, може би? — както и всичко останало; когато с Хелън си говорехме, леля Ева като че ли ни разбираше, поне отчасти, още преди Хелън да й преведе. Сякаш леля Ева държеше и езиково да заяви, че човек трябва да се държи на разстояние, дори леко погнусено, от западните неща, но все пак отделният западняк би могъл да се окаже и симпатичен и затова трябва да му се окаже пълна порция унгарско гостоприемство. Накрая свикнах да си говорим чрез Хелън, така че понякога даже ми се струваше, че още малко и ще схвана нещо от заливащите ме вълни дактили.
Част от общуването ни обаче нямаше нужда от преводач. След още едно славно пътуване край реката ние прекосихме, както по-късно научих, Сечени Лансхид, тоест висящия мост Сечени, чудото на инженерната мисъл на деветнайсети век, кръстено на един от най-прочутите разкрасители на Будапеща, граф Ищван Сечени. Когато се качихме на моста, плътната вечерна светлина, отразена от Дунава, нахлу в пейзажа, така че превъзходната група на замъка и църквите на Буда, закъдето се бяхме запътили, се превърна в златно-кафеникав релеф. Самият мост беше изящен монолит, пазен от легнали лъвове в двата си края и удържащ две колосални триумфални арки. Спонтанно ахнах от възхищение и леля Ева се усмихна, а Хелън, седнала помежду ни, също пусна горда усмивка.
— Прекрасен град — казах аз и леля Ева стисна ръката ми, сякаш й бях роден син.
Хелън ми обясни, че леля й искала да науча повече за възстановяването на моста.
— Будапеща понесе много разрушения във войната — обясни тя. — Един от мостовете още не е напълно възстановен и много сгради са пострадали. Сигурно забелязваш, че още се строи във всяка част на града. Но този мост беше поправен за — как се казваше? — стотния юбилей от построяването му, през 1949 година и всички много се гордеем с него. Аз особено се гордея, защото леля ми беше сред организаторите на проекта за възстановяването му. — Леля Ева се усмихна и кимна, после май си спомни, че от нея не се очакваше да разбира разговора ни.