След миг се гмурнахме в един тунел, който очевидно минаваше точно под замъка, а леля Ева ни разказа, че е избрала един от любимите си ресторанти, «истинско унгарско» заведение на улица «Йожеф Атила». Още бях в захлас пред имената на будапещенските улици, някои чудновати или екзотични за моето ухо, а други — като тази — навяваха спомени за едно минало, което мислех, че е оцеляло само в книгите. Улица «Йожеф Атила» се оказа културна и великолепна като всичко останало в града, а не разкалян път, осеян с варварски лагери, в които хунските воини ядат, без да слизат от седлата. Ресторантът беше тих и изискан отвътре, а оберкелнерът забърза към нас и поздрави леля Ева по име. Тя явно беше свикнала с цялото това внимание. След минути бяхме настанени на най-хубавата маса в залата, откъдето можехме да се наслаждаваме на гледката към старите дървета и старинните сгради, разхождащите се минувачи в прекрасните им летни тоалети, стрелкащите се из града малки шумни коли. Облегнах се назад с доволна въздишка.
Леля Ева поръча вместо нас, сякаш се подразбираше, че това е нейна работа, и когато първите ястия пристигнаха, с тях ни донесоха и силно алкохолно питие, наречено палинка, което според Хелън било дестилирано от кайсии.
— А сега ще хапнем нещо много вкусно — обясни леля Ева чрез Хелън. — Наричаме го «хортобад палачинта». Това е нещо като палачинка с телешко, традиционно ястие на овчарите от унгарските равнини. Много ще ти хареса.
Наистина ми хареса, както и всичко, което последва — задушено месо със зеленчуци, пластове картофи, салам и твърдо сварени яйца, тежки салати, зелен боб и овнешко, чудесен златистокафяв хляб. Дотогава не бях усетил колко съм огладнял от дългия път през деня. Забелязах, че Хелън и леля й се хранеха охотно, с апетит, какъвто нито една уважаваща себе си американка не би си позволила да прояви на публично място.
Ако от думите ми останеш с впечатлението, че просто се хранехме, няма да е истина. Докато поглъщахме цялата тази народна кухня, леля Ева говореше, а Хелън превеждаше. От време на време аз задавах по някой въпрос, но най-често, спомням си, бях твърде зает да се тъпча както с храна, така и с информация. Леля Ева явно не забравяше, че съм историк; може би подозираше пълното ми неведение за историята на Унгария и искаше да се увери, че няма да я изложа на конференцията, или приказваше, подтикната от патриотизма на дългогодишна имигрантка. Каквито и да бяха мотивите й, тя говореше брилянтно и аз почти отгатвах следващото изречение по подвижното й, оживено лице още преди Хелън да ми преведе.
Когато например приключихме с тостовете с палинка за дружбата между нашите народи, леля Ева подправи овчарските ни палачинки с разказ за основаването на Будапеща, която някога била римски гарнизон, наречен Аквинкум — наоколо още имало запазени антични римски руини, — а после живо и картинно описа как хуните на Атила превзели града от римляните през V век. Османлиите са били направо кротки агънца, пък и доста са закъснели, помислих си аз. Задушеното месо със зеленчуци — ястие, което Хелън нарече «гуляш» и със строг поглед ми даде да разбера, че няма нищо общо с гулаша, за който унгарците имали съвсем друга дума — даде повод за дълго описание на нахлуването на маджарите по тези земи през IX век. Над напластеното ястие от картофи и салам, което определено беше много по-добро от печеното ни месо и макароните със сирене, леля Ева ми разказа как през 1000 година папата короновал крал Ищван I, както се оказа — самият Сент Ищван.
— Той бил езичник, облечен в животински кожи — каза ми тя чрез Хелън, — но станал първият крал на Унгария и я покръстил. Ще видиш името му навсякъде из Будапеща.
Точно когато мислех, че не мога да поема нито хапка повече, двама келнери се явиха с подноси сладкиши и торти, достойни за която и да е австро-унгарска тронна зала, целите оваляни в шоколад и бита сметана, заедно с чашки кафе — «еспресо», както обясни леля Ева. Някак успяхме да се справим и с тях.
— Будапеща има трагични спомени за кафето — преведе Хелън думите на леля Ева. — Преди много време — всъщност през 1541 година, нашественикът Сюлейман I поканил един от нашите генерали, казвал се Балинт Тьорьок, да хапнат заедно в шатрата му и когато се нахранили и минали към кафето — той бил първият унгарец, който вкусил кафе, нали разбираш, — Сюлейман го уведомил, че докато се хранели, цветът на турската армия превзел замъка на Буда. Нали си представяш колко горчиво му се е сторило това кафе.