Отне ми около минута да разбера, че леля Ева много внимателно се стараеше нищо да не каже, и още около минута — да размишлявам върху дипломатическата стратегия, която й беше позволила да запази поста си в правителството през приливите и отливите на просъветската политика и проунгарските реформи. Каквото и да беше личното й мнение за Наги, сега той ръководеше правителството, където тя работеше. Може би точно тази свобода, която той беше позволил в Будапеща, й даваше възможност — макар че беше високопоставен правителствен служител — да изведе един американец на вечеря. Блясъкът в прекрасните й тъмни очи можеше да е одобрение, но не бях сигурен, макар че както се оказа по-късно, догадката ми е била правилна.
— А сега, приятелю, да те оставим да поспиш преди голямата лекция утре. Очаквам я с нетърпение и ще ти кажа после какво мисля — преведе Хелън. Леля Ева ми кимна дружелюбно и не можах да не й се усмихна в отговор. Келнерът се появи до лакътя й, като че ли я беше чул; направих нещастен опит да поискам сметката, макар че и представа нямах какво изисква етикетът, нито дали бях сменил достатъчно пари на летището, за да платя всички тези изискани ястия. Ако обаче изобщо имаше сметка, тя изчезна преди да я видя и се оказа невидимо платена. В гардероба държах сакото на леля Ева, докато се обличаше, като спечелих съревнованието за тази чест с оберкелнера, а после се отправихме към чакащата ни кола.
В началото на великолепния мост леля Ева измърмори две-три думи и шофьорът спря. Излязохме и постояхме малко да погледаме блясъка на Пеща и на надиплената тъмна вода. Вятърът беше захладнял и след мекия въздух на Истанбул ми се стори, че направо ме удря в лицето, но пък усетих простора на централноевропейските равнини, които потъваха зад хоризонта. Гледката беше точно такава, каквато цял живот съм искал да видя; не можех да повярвам, че стоя там и гледам светлините на Будапеща.
Леля Ева каза нещо с нисък глас и Хелън тихо преведе.
— Градът ни винаги е бил велик.
След време ясно си спомних тези думи. Те изплуваха в паметта ми две години по-късно, когато научих колко дълбока е била всъщност връзката на Ева Орбан с новото реформистко правителство: двамата й големи синове бяха убити на един площад от съветските танкове по време на бунтовете на унгарските студенти през 1956 година, а самата Ева избяга в северна Югославия, където изчезна из селцата заедно с петнайсет хиляди унгарски бежанци, потърсили спасение от марионетното просъветско правителство. Хелън многократно й писа, като я молеше да ни разреши да се опитаме да я изведем в Съединените щати, но Ева дори отказа да подаде молба за емиграция. Преди няколко години отново се опитах да открия някаква следа от нея, но безуспешно. Когато загубих Хелън, загубих връзка и с леля Ева.“
Глава 40
„На следващата сутрин се събудих и погледът ми попадна на позлатените херувимчета над твърдото тясно легло и за миг не успях да си спомня къде съм. Беше неприятно чувство; сякаш бях изгубен, по-далеч от дома, отколкото изобщо съм си представял, че мога да стигна, неспособен да се сетя дали това е Ню Йорк, Истанбул, Будапеща или някой друг град. Усещах, че точно преди да се събудя, съм сънувал кошмар. Болката в сърцето ми настойчиво ми напомняше за изчезването на Роси — чувство, което често беше първото нещо, което изпитвах всяка сутрин, и се чудех дали сънят не ме беше отвел на някое ужасно място, където можеше и да го открия, ако бях постоял достатъчно.
Намерих Хелън да закусва в ресторанта на хотела с унгарски вестник, разтворен на масата — гледката на този език в печатна форма съвсем ме обезнадежди, защото не можех да изтръгна значението на нито една дума от заглавията — и тя ме приветства с весело махване. Съчетанието от изгубения ми сън, тези заглавия и стремглаво приближаващата ми лекция явно е било изписано на лицето ми, защото когато наближих, тя ме погледна въпросително:
— Каква тъжна физиономия. Да не би пак да си размишлявал за османските жестокости?
— Не. Само за международни конференции — аз седнах и си взех една бяла салфетка и хлебче от нейната кошничка. Хотелът, въпреки че беше занемарен, очевидно се беше специализирал в поддържането на изрядни покривки. Хлебчетата, намазани с масло и ягодово сладко, бяха отлични, както и кафето, което се появи няколко минути по-късно. И изобщо не горчеше.
— Не се тревожи — каза Хелън утешително. — Ще им…
— Ще им взема акъла ли? — вметнах аз.
Хелън се засмя.
— Благодарение на теб английският ми доста напредва — каза тя. — Или може би съвсем се съсипва.