— Снощи леля ти много ме впечатли. — Намазах си още едно хлебче.
— Очевидно беше.
— Кажи ми, как точно се е озовала тук от Румъния и се е добрала до такъв висок пост? Ако не възразяваш, че питам.
Хелън отпи от кафето си.
— Случайност на съдбата, струва ми се. Родителите й били много бедни — трансилванци, които се изхранвали от малко парче земя в някакво село, което, както чувам, вече дори не съществува. Баба ми и дядо ми имали девет деца и Ева била третото. Когато навършила шест години, я изпратили да работи, защото имали нужда от пари и не можели да я изхранват. Работела във вилата на богато унгарско семейство, което притежавало цялата земя извън селото. Между войните по онези места живеели много унгарски земевладелци, озовали се в Румъния след прекрояването на границите с Трианонския договор.
Кимнах.
— Договорът, който преначертава границите след Първата световна война?
— Точно така. Та Ева работела за това семейство от съвсем малка. Казвала ми е, че се държали много добре с нея. Понякога в неделя я пускали да си отиде до къщи и така успявала да поддържа близки отношения със собственото си семейство. Била на седемнайсет години, когато хората, за които работела, решили да се върнат в Будапеща и я взели със себе си. Там срещнала един младеж, журналист и революционер на име Янош Орбан. Двамата се влюбили и се оженили, по време на войната той служил в армията, но оцелял — Хелън въздъхна. — Знаеш ли, толкова много млади унгарци са воювали из цяла Европа през Първата война и са погребани в масови гробове в Полша, Русия… Както и да е, след войната Орбан се издигнал много в коалиционното правителство и славната ни революция му се отплатила с министерски пост. После загина в автомобилна катастрофа и Ева възпита синовете си сама и продължи политическата му кариера. Тя е удивителна жена. Никога не съм знаела какви точно са личните й убеждения — понякога имам чувството, че емоционално се държи на разстояние от политиката, като че ли я възприема просто като професия. Мисля, че чичо ми беше пламенен човек, убеден последовател на ленинистката доктрина и почитател на Сталин, преди тук да се разбере за зверствата му. Не мога да кажа същото за леля ми, но тя успя да си изгради забележителна кариера. Като резултат синовете й имаха всевъзможни привилегии, а и на мен ми е помагала, използвайки властта си, както вече ти казах.
Слушах я внимателно.
— А как двете с майка ти сте дошли тук?
Хелън отново въздъхна.
— Майка ми е дванайсет години по-малка от Ева — каза тя. — Тя винаги е била любимката на Ева сред малките дечица в семейството им, но когато била само на пет годинки, Ева заминала за Будапеща. После, когато майка ми била на деветнайсет, забременяла неомъжена. Страхувала се да не би родителите й и останалите селяни да разберат — в онова патриархално общество, нали се сещаш, можело да я изгонят и дори да умре от глад. Писала на Ева и я помолила за помощ и леля и чичо уредили пътуването й до Будапеща. Чичо ми я посрещнал на границата, която тогава строго се охранявала, и я отвел в града. Веднъж чух леля ми да казва, че платил огромен подкуп на граничарите. Унгарците мразят трансилванците, особено след Договора. Майка ми казва, че чичо ми напълно я спечелил — не само я спасил от ужасно положение, но и никога не й дал повод да усети разликата в произхода им. Когато той умря, тя беше съсипана. За нея той беше човекът, който я бе прехвърлил благополучно в Унгария и й бе дал нов живот.
— А после си се родила ти? — тихо попитах аз.
— После съм се родила аз, в една будапещенска болница, а леля и чичо помагаха за отглеждането и образованието ми. Живеехме с тях, докато постъпих в гимназията. По време на войната Ева ни заведе в провинцията и някак успяваше да намери храна за всички ни. Там майка ми също се образова и научи унгарски. Изобщо не искаше да ме учи на румънски, макар че понякога я чувах да говори румънски в съня си. — Тя ме погледна горчиво. — Сега разбираш какво направи с живота ни твоят любим Роси — каза тя със стиснати устни. — Ако не бяха леля и чичо, майка ми щеше да умре самичка в планинските дебри и да я изядат вълците. Всъщност, и двете ни.
— И аз съм благодарен на леля ти и чичо ти — казах и уплашен да не срещна язвителния й поглед, побързах да си налея кафе от металната кана до лакътя ми.
Хелън обаче не отговори и след малко измъкна някакви листове от чантичката си.
— Да преговорим ли лекцията ти още веднъж?“
„Имах чувството, че утринното слънце и хладният въздух навън са изпълнени със заплаха; докато вървяхме към университета, не можех да мисля за нищо друго, освен за все по-бързо приближаващия момент, когато трябваше да изнеса лекцията си. Дотогава само веднъж бях изнасял лекция, всъщност беше общо представяне с Роси миналата година, когато той организира една конференция за холандския колониализъм. Всеки от нас беше написал половината от беседата; моята част беше нещастен опит да събера в двайсет минути идеите си за бъдещата дисертация, от която не бях написал нито дума; лекцията на Роси беше забележителен обширен трактат за културното наследство на Холандия, за стратегическата мощ на холандския флот и за природата на колониализма. Въпреки че не се чувствах на мястото си, бях поласкан, че той ме включи в конференцията. През цялото време ме крепеше солидното му и уверено присъствие зад мен на подиума и приятелското му потупване по рамото, когато му отстъпих думата. Днес щях да съм сам. Изгледите бяха отчайващи, ако не и ужасяващи, и единствената ми опора беше мисълта как Роси би се справил с подобно положение.