Край нас се простираше прекрасната Пеща и сега на дневна светлина видях, че великолепието й е в процес на строителство, по-точно на възстановяване от пораженията, нанесени от войната. На много къщи липсваха стени или прозорци на горните етажи, някои бяха даже съвсем без горен етаж, а ако човек се вгледаше, щеше да установи, че всички повърхности, независимо от какво са направени, носеха белези от куршуми. Жалко, че нямахме време да се поразходим повече, да разгледаме Пеща по-добре, но се бяхме уговорили, че ще присъстваме на всички сутрешни лекции от конференцията, за да оправдаем участието си колкото е възможно по-убедително.
— А следобед ми се иска да свърша една задача — каза Хелън замислено. — Ще отидем до университетската библиотека преди да затвори.
Когато стигнахме просторната сграда, където предишната вечер се състоя приемът, тя спря.
— Направи ми една услуга.
— Разбира се. Каква?
— Не казвай на Геза Йожеф за пътуванията ни, нито че търсим някого.
— Няма такава опасност — заявих възмутено.
— Само те предупреждавам. Той може да е много очарователен. — Тя вдигна облечената си в ръкавица длан с помирителен жест.
— Добре. — Задържах големите барокови врати пред нея и двамата влязохме вътре.
В аудиторията на втория етаж мнозина от хората, които предишната вечер бях видял, вече седяха по редиците от столове, разговаряха оживено или прелистваха книжата си.
— Господи — измърмори Хелън, — и катедрата по антропология е тук.
Миг по-късно тя вече беше погълната в поздрави и разговори. Видях я да се усмихва, вероятно на стари приятели, на колеги от годините, когато е работила в своята област, и ме обля вълна на самота. Тя очевидно сочеше към мен в опит отдалеч да ме запознае с някого, но пороят от гласове с непонятния им унгарски издигаше помежду ни почти осезаема преграда.
Тогава усетих как някой ме побутна по ръката и внушителният Геза изникна пред мен. Той сърдечно се ръкува с мен и ми се усмихна.
— Допада ли ви нашият град? — попита той. — Всичко наред ли е?
— Всичко — отвърнах аз със същата сърдечност. Не бях забравил предупреждението на Хелън, но беше трудно да не харесаш този човек.
— А, чудесно — каза той. — Днес следобед ли ще изнесете лекцията си?
Аз се прокашлях.
— Да — отвърнах. — Да, точно така. А вие? Вие ще говорите ли днес?
— О, не, аз не — каза той. — Всъщност сега се занимавам с една тема, която живо ме интересува напоследък. Не съм обаче готов да изнеса лекция по въпроса.
— Каква е темата ви? — не се сдържах и попитах, но в същия момент професор Шандор с високата бяла фризура откри конференцията от подиума. Тълпата се подреди по столовете като птички на телефонни жици и стихна. Седнах в дъното до Хелън и хвърлих едно око на часовника си. Беше само девет и половина, така че можех да си отдъхна за малко. Геза Йожеф беше седнал отпред; виждах тила на красивата му глава на първия ред. Огледах се и видях още няколко познати физиономии от снощните ми запознанства. Множеството в залата беше сериозно, малко опърпано, и всички погледи бяха вперени в професор Шандор.
— Гутен морген — изгърмя гласът му и микрофонът запищя, докато един студент в синя риза и черна вратовръзка не притича да го оправи. — Добро утро, уважаеми гости. Гутен морген, бонжур, добре дошли в Будапещенския университет. С гордост ви представяме първата европейска среща на историци от — тук микрофонът отново изпищя и пропуснахме няколко изречения. Професор Шандор очевидно беше изчерпал и английския си, поне временно, и беше преминал на някаква смесица от унгарски, френски и немски. От френския и немския подразбрах, че обядът щял да бъде сервиран в дванайсет, а после — за мой ужас — че идвал моят ред в ролята ми на почетен оратор, върха на конференцията, кулминацията на дневния ред, че съм бил изтъкнат американски учен, специалист не само по холандска история, но и по икономическите въпроси в Османската империя и по трудовите движения в Съединените американски щати (това дали не го беше измислила леля Ева?), че книгата ми за холандските търговски гилдии в епохата на Рембранд щяла да бъде публикувана догодина и че за организаторите било невероятен късмет, задето в последния миг могли да ме включат в програмата.