Всичко това надминаваше и най-страшните ми кошмари и се заклех, че Хелън ще си плати, ако се окаже, че има пръст в тази работа. Мнозина от учените в аудиторията се обърнаха да ме погледнат, учтиво ми се усмихваха и ми кимаха, дори ме сочеха един на друг. Хелън седеше до мен, царствена и невъзмутима, но нещо в извивката на рамото й ми подсказваше — само на мен, надявах се, — че тя просто отлично прикрива желанието си да се разсмее. Опитах се също да си придам достолепен вид и си казах, че правя това, дори и това, за Роси.
Когато гръмовният глас на професор Шандор секна, един дребничък плешив човек изнесе лекция като че ли за Ханзейската лига. Последва го сивокоса жена в синя рокля, чиято тема беше свързана с историята на Будапеща, макар че изобщо не успях да я проследя. Следващият оратор преди обяд беше млад учен от Лондонския университет — изглеждаше горе-долу на моите години — и за огромно мое облекчение говореше на английски, а един унгарски студент филолог четеше превод на лекцията му на немски. (Колко е странно, мислех си, че тук се чува толкова много немска реч само десет години след като немците едва не сринаха Будапеща, но после си спомних, че този език е бил лингва франка в Австро-Унгарската империя.) Професор Шандор представи англичанина като Хю Джеймс, професор по източноевропейска история.
Професор Джеймс беше як мъж в кафяв вълнен костюм и маслиненозелена вратовръзка; в цялата тази сценка той изглеждаше толкова неописуемо и типично английски, че едва сдържах смеха си. Очите му блестяха към залата и той ни отправи приятна усмивка.
— Никога не съм очаквал да попадна в Будапеща — каза той, оглеждайки ни, — но съм изключително благодарен, че съм тук, в най-великия град на Централна Европа, тази врата между Изтока и Запада. Сега ще отнема няколко минути от времето ви, за да поразсъждаваме върху въпроса за наследството, което османските турци оставят в Централна Европа след изтеглянето си от неуспешната обсада на Виена през 1685 година.
Той направи пауза и се усмихна на студента по филология, който с готовност прочете първото изречение на немски. Двамата продължиха в същия дух, редувайки езиците, но професор Джеймс явно доста се отклоняваше от написаното, защото с напредването на лекцията студентът все по-често му хвърляше объркани погледи.
— Всички ние, разбира се, сме чували историята за създаването на кроасана, измислен от един парижки сладкар в чест на виенската победа над османците. Кроасанът, разбира се, изобразява полумесеца от османските знамена, символ, който Западът преглъща с кафето си и до ден-днешен. — Той се огледа сияещо и после сякаш осъзна, както и аз, че повечето от тези заслушани унгарски учени никога не са били в Париж или Виена. — Да, хм, наследството на османските турци според мен може да се обобщи с една дума: естетика.
По-нататък той описа архитектурата на пет-шест града в Централна и Източна Европа, игри и моди, подправки и вътрешно обзавеждане. Слушах го в захлас, отчасти от облекчение, че напълно разбирах думите му; докато Джеймс говореше за турските бани в Будапеща и за праосманските и австро-унгарските сгради в Сараево, в ума ми нахлуха спомените от току-що видяното в Истанбул. Когато описа двореца Топкапъ, аз се усетих, че кимам енергично, и осъзнах, че трябва да внимавам и да се държа по-дискретно.
Лекцията му приключи под бурните овации на аудиторията и професор Шандор ни покани на обяд. Сред тълпата от учени и храна аз успях да намеря професор Джеймс, който тъкмо сядаше на една маса.
— Може ли да се присъединя към вас?
Той скочи с усмивка.
— Разбира се, разбира се. Хю Джеймс. Приятно ми е да се запознаем.
Аз също се представих и двамата се ръкувахме. Когато се настаних срещу него, двамата се погледнахме с дружелюбно любопитство.
— Аха — каза той, — значи вие сте основният оратор. С нетърпение очаквам лекцията ви.
Отблизо изглеждаше с десетина години по-голям от мен и имаше невероятно светли кафяви очи, воднисти и леко изпъкнали като на басет. От словото му вече бях разбрал, че е от Северна Англия.