— Се интересува от вампири? — добавих аз сухо. — Да, и аз се изненадах, но напоследък взех да свиквам. Как така се захванахте с вампирите, професор Джеймс?
— Хю — каза той бавно. — Моля, казвайте ми Хю. Ами, аз — той впи очи в мен за секунда и за пръв път видях, че под жизнерадостната му небрежна външност гори пламенна натура. — Това е ужасно странно и обикновено не го разказвам на хората, но…
Не можех да издържам повече.
— Дали случайно не сте намерил стара книжка с дракон в средата? — попитах аз.
Очите му ме гледаха почти безумно, а цветът се отдръпна от здравото му лице.
— Да — каза той. — Намерих книга. — Ръцете му здраво стиснаха ръба на масата. — Кой сте вие?
— И аз намерих една.
Двамата се гледахме няколко дълги секунди и може би щяхме да останем безмълвни още дълго, отлагайки всичко, което трябваше да обсъдим, ако не ни бяха прекъснали. Гласът на Геза Йожеф достигна ушите ми преди да забележа присъствието му; той беше изникнал зад мен и се беше навел над масата ни с искрена усмивка. Хелън бързаше насам, а изражението й беше необичайно — почти виновно, помислих си аз.
— Добър ден, другари — каза той сърдечно. — Какви книжки сте намерили?“
Глава 41
„Когато професор Йожеф се наведе над масата ни с дружелюбния си въпрос, за момент не знаех какво да кажа. Трябваше да говоря отново с Хю Джеймс колкото е възможно по-скоро, но насаме, а не сред цялото това множество и определено не точно пред човека, за когото Хелън ме беше предупредила — защо ли? — и който сега дишаше във врата ми. Накрая успях да измънкам нещо:
— Споделяхме за любовта си към старите книги — казах аз. — Сигурно с всеки учен е така, не мислите ли?
Дотогава Хелън беше успяла да се присъедини към нас и ме гледаше, както ми се стори, със смесица от тревога и одобрение. Станах, за да издърпам стол и за нея. При цялото си старание да се преструвам пред Геза Йожеф явно бях успял да й предам част от вълнението си, защото тя измести втренчения си поглед от мен към Хю. Геза гледаше приятелски всички ни, но си въобразих, че красивите му азиатски очи леко се присвиха; вероятно и хуните, помислих си аз, са мижали така на западното слънце през процепите на шлемовете си. Опитах се да не го гледам повече.
Можехме да си останем там цял ден и да си разменяме реплики или да избягваме погледите си, ако внезапно не се беше появил професор Шандор.
— Много добре — избоботи той. — Виждам, че обядът ви харесва. Приключихте ли? Сега, ако бъдете така любезен да дойдете с мен, ще уредим лекцията ви да започне.
Трепнах — всъщност от известно време бях забравил за мъчението, което ме очакваше, — но послушно се изправих. Геза почтително пропусна професор Шандор пред себе си — не беше ли даже твърде почтително, запитах се аз, — което ми остави на разположение един благословен момент да се спогледаме с Хелън. Аз ококорих очи и ги завъртях към Хю Джеймс, който с приближаването на Хелън също се беше надигнал учтиво и безмълвно стоеше край масата. Тя се намръщи озадачено, но тогава за мое облекчение професор Шандор плесна Геза по рамото и го отведе. Стори ми се, че прочетох раздразнение по масивния гръб на младия унгарец, но може би вече бях твърде надъхан от параноичното отношение на Хелън към него. Във всеки случай получихме миг свобода.
— Хю има книгата — прошепнах аз, безсрамно нарушавайки тайната, която англичанинът ми беше доверил.
Хелън се взря неразбиращо:
— Хю?
Аз кимнах припряно към сътрапезника си и той се втренчи в нас. Устата на Хелън увисна. Хю на свой ред се вторачи в нея.
— Тя също ли…?
— Не — прошушнах аз, — тя ми помага. Това е мис Хелън Роси, антрополог.
Хю отривисто, но и сърдечно разтърси ръката й. Професор Шандор обаче се беше обърнал и ни чакаше, така че не ни оставаше нищо друго освен да го последваме. Хелън и Хю вървяха по петите ми, като че ли бяхме стадо овце.
Аудиторията започваше да се пълни, аз седнах на първия ред и извадих бележките от куфарчето си с леко разтреперана ръка. Професор Шандор и асистентът му отново се занимаваха с микрофона и ми хрумна, че може би публиката изобщо няма да ме чува и в такъв случай няма какво да се притеснявам. Твърде скоро обаче оборудването проработи и любезният професор се зае да ме представя, ентусиазирано клатейки глава над някакви записки. Той отново очерта забележителната ми кариера, описа престижа на университета ми в Съединените щати и поздрави конференцията, задето ще има рядкото удоволствие да ме чуе, този път само на английски, вероятно за мой късмет. Внезапно осъзнах, че нямам преводач, който да превежда оръфаните ми записки на немски едновременно със словото ми, и този факт ми вля увереност, когато се изправих да посрещна изпитанието си.