— Добър ден, колеги, колеги историци — започнах аз, но после реших, че така е твърде помпозно и оставих записките си на катедрата. — Благодаря ви, че ми оказвате честта да говоря днес пред вас. Бих искал да обсъдим периода на османското нашествие в Трансилвания и Влахия, две княжества, които са ви познати като част от днешна Румъния. — Морето от замислени лица ме гледаше съсредоточено и се почудих дали в залата не се усети внезапно напрежение. За унгарските историци, а и за мнозина обикновени унгарци Трансилвания беше деликатна тема. — Както знаете, Османската империя е владеела земите на Източна Европа повече от петстотин години, управлявайки ги от надеждния бастион, с който се сдобива през 1453 година, когато превзема древния Константинопол. Империята успешно завладява над десет държави, но няколко области никога не успява напълно да покори, като повечето от тях представлявали планински усои в най-затънтените краища на Източна Европа, чиито топография и население успели да удържат нашественика. Една от тези области е Трансилвания.
Продължих в този дух, отчасти по бележките си, отчасти по памет, като от време на време ме завладяваше научна паника; все още не познавах материала добре, макар че уроците на Хелън дълбоко се бяха запечатали в паметта ми. След това въведение описах накратко османските търговски пътища в района и различните князе и благородници, които са се опитвали да отблъснат османското нашествие. Сред тях включих и Влад Дракула, колкото можех по-нехайно, защото с Хелън се бяхме разбрали, че да го пропуснем напълно би било подозрително за всеки историк, който познава ролята му в борбата срещу османските армии. Явно да произнеса името му пред цяла тълпа непознати ми е струвало повече, отколкото съм предполагал, защото когато се заех да описвам как набучил на кол двайсет хиляди турски войници, махнах с ръка твърде рязко и обърнах чашата си с вода.
— Ах, простете! — възкликнах аз, поглеждайки нещастно към множеството съчувствени физиономии — съчувствени с две изключения. Хелън изглеждаше бледа и напрегната, а Геза Йожеф леко се беше навел напред, без да се усмихва, като че ли гафът ми силно го интересуваше. Студентът със синята риза и професор Шандор ми се притекоха на помощ с кърпичките си и след секунда бях готов да продължа, както и направих, с цялото достойнство, което успях да демонстрирам в онзи момент. Изтъкнах, че макар турците в края на краищата да побеждават Влад Дракула и много от другарите му — струваше ми се, че все някъде трябва да вмъкна тази дума, — следващите поколения продължили да вдигат подобни въстания, докато несекващите местни революцийки не отблъснали империята окончателно. Тъкмо местният характер на въстанията с възможността на бунтовниците след всяко нападение да се разпръсват из земите си се оказва решаващ за крайната победа над могъщата османска машина.
Искаше ми се краят да е много по-сладкодумен, но на публиката явно й хареса и такъв и тя избухна в ръкопляскания. За мое учудване бях приключил. Нищо ужасно не се случи. Хелън се облегна назад с видимо облекчение, а професор Шандор сияещ се приближи да се ръкува с мен. Оглеждайки се, видях по-назад и Ева, която ръкопляскаше, а прекрасната й както винаги усмивка беше особено широка. Нещо обаче ми липсваше в залата и след малко осъзнах, че внушителната фигура на Геза беше изчезнала. Не можах да си спомня кога се е измъкнал, но може би краят на лекцията ми му се е сторил твърде досаден.
Когато свърших, всички се изправиха и се разприказваха в потоп от езици. Трима-четирима унгарски историци дойдоха да се ръкуват с мен и да ме поздравят. Професор Шандор грееше.
— Отлично! — извика той. — Преизпълнен съм с удоволствие, като знам, че в Америка така добре разбирате нашата трансилванска история. — Зачудих се какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че съм научил цялата лекция от една от неговите колежки на няколко вечери в истанбулски ресторант.
Ева също се приближи и ми подаде ръка. Не бях сигурен дали трябва да я целуна или да я разтърся, но накрая се спрях на второто. Днес тя изглеждаше много по-висока и впечатляваща сред всички тези мъже в неугледните им костюми. Носеше тъмнозелена рокля и тежки златни обеци, а косата й, накъдрена под малката зелена шапка, през нощта се беше оцветила от лилава в черна.
Хелън също дойде да си поговори с нея и забелязах колко официално се държаха една с друга пред останалите; трудно ми беше да повярвам, че снощи Хелън се беше хвърлила в прегръдките й. Хелън ми преведе поздравленията на леля си: