— Много добра работа, младежо. Видях по лицата на хората, че успя никого да не обидиш, така че вероятно не си казал кой знае какво. Но стоеше на подиума изправен и гледаше слушателите си в очите, значи далеч ще стигнеш. — Леля Ева изрече всичко това със зашеметяващата си усмивка, която откриваше равните й зъби. — Сега трябва да се връщам у дома да свърша малко работа, но ще се видим утре на вечеря. Можем да вечеряме във вашия хотел. — Не знаех, че пак ще трябва да вечеряме с нея, но новината ме зарадва. — Съжалявам, че не мога да ти приготвя истински вкусна вечеря у дома, както бих искала — каза ми тя. — Но като ти кажа, че и при мен се строи като в цяла Будапеща, сигурна съм, ще ме разбереш. Не мога да си позволя гостите ми да видят какъв хаос е в трапезарията. — Усмивката й беше доста разсейваща, но аз успях да изкопча от речта й две неща — първо, че в този град на (предполага се) тесни апартаменти тя разполага с трапезария; и второ, хаос или не, тя не искаше да сервира вечеря на непознат американец. — Трябва обаче да поговоря с племенницата си. Хелън може да дойде довечера у дома, ако й разрешиш. — Хелън преведе всичко това с виновна точност.
— Разбира се — отвърнах аз и върнах усмивката на леля Ева. — Сигурен съм, че имате много да си кажете след такава дълга раздяла. Мисля, че имам собствени планове за вечеря. — Очите ми вече издирваха в тълпата сакото от туид на Хю Джеймс.
— Много добре — тя отново ми подаде ръката си и този път аз я целунах като истински унгарец, всъщност досега изобщо не бях целувал ръка, и леля Ева си замина.
След почивката чухме лекция на френски за селските бунтове във Франция от началото на съвременната епоха, а след това лекторите говориха на немски и унгарски. Слушах ги отново от последния ред, точно до Хелън, наслаждавайки се на своята анонимност. Когато руският учен специалист по Балтийските страни напусна подиума, Хелън ме увери на нисък глас, че достатъчно сме седели и вече можем да си тръгваме.
— Библиотеката ще затвори след около час. Хайде да се измъкваме.
— Минутка — казах й аз. — Трябва първо да уредя срещата си за вечеря. — Не ми трябваше кой знае какво усилие да намеря Хю Джеймс; очевидно и той ме търсеше. Разбрахме се да се видим в седем във фоайето на университетския хотел. Хелън щеше да отиде у леля си с автобус и по лицето й познах, че през цялото време щеше да се чуди какво има да ни разкаже Хю Джеймс.
Когато стигнахме до библиотеката, видях, че стените й грееха в безупречно чиста охра, и отново се възхитих на бързината, с която унгарската нация се възстановяваше след катастрофата на войната. Дори и най-тираничното правителство не можеше да е толкова лошо, щом успяваше за такова кратко време да върне на гражданите си красотата на града им. Тези усилия вероятно са били подхранвани колкото от комунистически плам, толкова и от унгарски национализъм, размишлявах аз, като си спомних неутралните забележки на леля Ева.
— Какво мислиш? — попита ме Хелън. Беше сложила ръкавиците си и здраво стискаше чантичката си под ръка.
— Мисля за леля ти.
— Щом толкова харесваш леля ми, може би майка ми няма да е твой тип — каза тя с предизвикателен смях. — Но ще видим тази работа утре. Сега дай да погледнем нещо тук.
— Какво? Стига с тази загадъчност.
Тя не ми обърна внимание и двамата заедно влязохме през тежките резбовани врати в библиотеката.
— Ренесанс? — прошепнах на Хелън, но тя поклати глава.
— Имитация от деветнайсети век. Оригиналната колекция на библиотеката дори не се е съхранявала в Пеща до осемнайсети век. Спомням си, че веднъж един от библиотекарите ми разказа как най-старите книги в сбирката били подарени на библиотеката от семейства, които през шестнайсети век бягали от османските нашественици. Така че май дължим нещичко и на турците. Кой знае къде щяха да са тези книги иначе?
Беше ми приятно отново да вляза в библиотека, миришеше ми като у дома. Тази библиотека беше неокласическа съкровищница, цялата в тъмно резбовано дърво, с балкони, галерии и стенописи. Очите ми обаче бяха приковани от редиците книги, стотици хиляди книги, опасващи стените от пода до тавана, безупречни редички от червени, кафяви и позлатени корици, с твърдите им като мрамор подвързии и гладките форзаци, с грапавите прешлени на гърбовете им, кафяви като стари кости. Чудех се къде ли са ги крили по време на войната и колко дълго е трябвало отново да ги редят по възстановените лавици.
Неколцина студенти още разгръщаха книги по дългите маси, а един младеж подреждаше купчини книги зад голямо бюро. Хелън спря да поговори с него, той кимна и ни махна да го последваме в огромната читалня, която вече бях успял да зърна през отворената врата. Там измъкна един голям том, сложи го на масата и ни остави сами. Хелън седна и смъкна ръкавиците си.