— Трябва да се връщам в хотела — каза тя.
— И аз, иначе ще изпусна Хю Джеймс. — Събрахме нещата си и върнахме книгата на лавицата с цялото благоговение, което дължахме на такава реликва.
Може би беше заради хаоса, в който песента и илюстрацията й хвърлиха въображението ми, може би беше от умора заради пътуването, късната вечер в ресторанта на леля Ева и лекцията пред множество непознати, но когато влязох в стаята си, ми трябваше доста време да разбера какво виждам и още повече — да се досетя, че Хелън може би е изправена пред същата гледка в своята стая два етажа по-нагоре. Изведнъж се уплаших за нея и хукнах нагоре по стълбите, без дори да спра да се огледам. Стаята ми беше претърсена, от горе до долу, беше ровено във всяка ниша, чекмедже, шкафче, дори сред завивките, а всичките ми вещи бяха разхвърляни, повредени, дори разкъсани от не просто припрени, но и злобни ръце.“
Глава 42
„Хю Джеймс разчупи филия хляб на две и здраво отхапа.
— Но защо не накараш полицията да се намеси? Това място явно гъмжи от полиция — каза той. — Ужасно е да ти се случи подобно нещо в чужд хотел.
— Повикахме полиция — уверих го аз, — поне мисля, че повикахме, защото всъщност един от служителите на хотела ги повика вместо нас. Каза, че никой нямало да дойде до късно вечерта или рано утре сутринта, затова да не пипаме нищо. Настани ни в нови стаи.
— Какво? Искаш да кажеш, че и стаята на мис Роси е била обрана? — Очите на Хю още повече се разшириха. — Някой друг от гостите на хотела пострадал ли е?
— Съмнявам се — казах аз мрачно.
Седяхме в един ресторант на открито в Буда, недалеч от хълма със замъка, а точно срещу нас, от другата страна на Дунава, се издигаше сградата на парламента в Пеща. Още беше доста светло и вечерното небе бе оцветило водата в меки синьо-розови оттенъци. Хю беше избрал това място — каза, че било едно от любимите му. Будапещенци от всички възрасти се разхождаха по улиците пред нас, мнозина спираха на балюстрадите над реката да се полюбуват на прекрасната гледка, като че ли и те никога не успяваха да й се наситят. Хю беше поръчал няколко местни специалитета, за да ги опитам, и вече се бяхме заели с вездесъщите хлебчета със златиста коричка и с бутилка токайско — прочуто вино от североизточния край на Унгария, както ми обясни той. Бяхме приключили и с въведенията — къде сме учили, моята бивша дисертация (той се разсмя, когато му разкрих мащаба на заблудите на професор Шандор за моите трудове), изследванията на Хю по балканска история и предстоящата му книга за османските градове в Европа.
— Откраднали ли са нещо? — Хю напълни чашата ми.
— Нищо — казах аз мрачно. — Разбира се, не съм оставял там пари, нито пък… други ценности, а паспортите ни бяха на рецепцията или може би дори в полицията, изобщо не знам.
— Тогава какво са търсили? — Хю вдигна кратка наздравица и отпи.
— Това е много, много дълга история — въздъхнах аз. — Но се вмества идеално сред останалите неща, за които трябва да си поговорим.
Той кимна.
— Добре. Давай тогава.
— Ако после и ти ми разкажеш твоята история.
— Разбира се.
Изпих половината чаша за кураж и започнах от самото начало. И без виното обаче щях да се преборя с колебанията си дали да разказвам историята на Роси на Хю Джеймс; ако не му кажех всичко, може би и аз нямаше да науча всичко, което той знаеше. Той ме слушаше мълчаливо, с явно вглъбение, освен когато споменах решението на Роси да продължи изследването си в Истанбул — тогава той подскочи.
— Исусе! — извика. — И аз мислех да отида там. Пак да отида, имам предвид, защото вече съм ходил два пъти, но не и заради Дракула.
— Ще ти спестя малко проблеми — този път аз напълних чашата и му разказах за приключенията на Роси в Истанбул, после за изчезването му, при което очите на Хю съвсем изпъкнаха, но той нищо не каза. Накрая му описах срещата си с Хелън, без да пропускам претенциите й към Роси, разказах за нашите пътувания и досегашните ни проучвания, включително за запознанството ни с Тургут.
— Както виждаш — заключих аз, — след всичко това изобщо не се изненадвам, че открих хотелската си стая с главата надолу.
— Да, разбирам — той сякаш се замисли за момент. Дотогава вече се бяхме справили с огромно количество яхнии и туршии и той тъжно остави вилицата си, като че ли съжаляваше, че е дошъл краят им. — Направо е удивително, че така се срещнахме. Но съм много притеснен да чуя за изчезването на Роси — ужасно съм разтревожен. Това е зловещо и необяснимо. Преди да чуя разказа ти, не бях готов да се обзаложа, че изследванията за Дракула крият нещо повече от обичайно историческо проучване. Като изключим, че, нали разбираш, през цялото време моята книжка ме изпълваше с някакво необяснимо чувство. Човек не обича да се поддава на необясними усещания, но ето, то се оказва вярно.