— Виждам, че не съм подложил доверието ти на чак толкова голямо изпитание, колкото се опасявах.
— А и тези книги — замислено каза той. — Значи имаме четири — моята, твоята, на професор Роси и на онзи професор в Истанбул. По дяволите, колко е странно, че има четири такива книги.
— Познаваш ли Тургут Бора? — попитах аз. — Каза, че няколко пъти си ходил в Истанбул.
Той поклати глава.
— Не, не съм го и чувал. Но той преподава литература, така че едва ли съм можел да го срещна в историческия им факултет или пък на някоя конференция. Ще съм ти задължен, ако някой ден ме свържеш с него, ако искаш. Никога не съм бил в архива, за който ми разказа, но съм чел за него в Англия и мислех да се пробвам. Ти обаче си ми спестил тази работа, както сам казваш. Знаеш ли, никога не бях помислял за това нещо като за карта — за дракона в книгата ми. Това е невероятна идея.
— Да, а освен това вероятно е въпрос на живот и смърт за Роси — казах аз. — Сега е твой ред. Как попадна на книгата?
Той доби сериозен вид.
— Както и ти — както и останалите двама — не съм попадал на нея, а я получих, макар че откъде и от кого — не знам. Може би трябва да ти разкажа малко предистория. — Той помълча за миг и имах чувството, че темата е много тежка за него. — Виждаш ли, дипломирах се в Оксфорд преди девет години и се хванах на работа като преподавател в Лондонския университет. Семейството ми живее в Кумбрия, в Езерната област, и не е заможно. Борили са се — аз също съм се борил, за да получа най-доброто образование. Винаги съм се чувствал малко не на място, нали разбираш, в частното училище, където ме издържаше чичо ми. Предполагам, че съм учил по-прилежно от останалите, опитвах се да съм най-добрият. От самото начало историята беше голямата ми любов.
Хю потупа устните си със салфетката и поклати глава, сякаш обзет от спомени за младежката си лудост.
— В края на втората година в университета вече знаех, че всичко се нарежда добре и това още повече ме подтикваше да се старая. После обаче дойде войната и прекъсна всичко. Почти бях завършил третата година в Оксфорд. Между другото, още там бях чувал за Роси, макар че никога не съм го виждал. Трябва да е заминал за Америка няколко години преди аз да вляза в университета.
Той поглади брадичката си със своята голяма, доста напукана ръка.
— Наистина много обичах университета и учението, но обичах и родината си и веднага се записах във флота. Изпратиха ме в Италия, а след година ме върнаха обратно с рани по ръцете и краката.
Той внимателно докосна ръкава на бялата си памучна риза, точно над маншета, сякаш отново усети рукналата кръв.
— Доста бързо се възстанових и исках да се върна, но не ме взеха — когато корабът избухна, едното ми око пострада. Затова се върнах в Оксфорд и, опитвайки се да не чувам сирените, точно в края на войната успях да се дипломирам. Последните седмици там, мисля, бяха едни от най-щастливите в живота ми, въпреки лишенията — светът беше избавен от ужасното проклятие, аз бях почти приключил с отложеното си образование, а едно момиче от моя край, което бях обичал кажи-речи целия си живот, най-накрая се съгласи да се омъжи за мен. Нямах пари, то и без това нямаше храна, но ядях сардини в стаята си и изпращах любовни писма у дома — дано нямаш нищо против, че ти разказвам всичко това — и зверски учех за изпити. Естествено, накрая се докарах до състояние на дълбоко изтощение.
Той вдигна бутилката токайско, но тя беше празна, и я върна на масата с въздишка.
— Почти бях приключил с цялото това изпитание, а и с момичето си бяхме насрочили дата за сватба за края на юни. В нощта преди последния ми изпит стоях буден до малките часове на нощта, преглеждайки записките си. Знаех, че съм минал всичко, което трябва, но просто не можех да престана. Работех в едно ъгълче на библиотеката в колежа, сгушено някак между библиотечните рафтове, които скриваха от погледа ми малцината останали безумци, ровещи също из бележките си.
В тези малки библиотеки има доста хубави книги и аз за момент се разсеях, за да погледна един том със сонетите на Драйдън, който стоеше на една ръка от мен. После се насилих да го оставя на мястото му, като си помислих, че ще е по-добре да изляза навън и да изпуша една цигара, за да се опитам отново да се съсредоточа. Оставих книгата обратно на рафта и излязох в двора. Беше превъзходна пролетна нощ, аз стоях и си мислех за Елспет и за къщичката, която тя щеше да нареди за двама ни, и за моя най-добър приятел — той щеше да ми кумува, но умря сред петролните полета на Плоещ с американците, а после се качих обратно в библиотеката. За мое учудване, Драйдън лежеше на бюрото ми, сякаш не го бях върнал на рафта, и си помислих, че сигурно главата ми се е замаяла от многото работа. Обърнах се да върна книгата, но видях, че мястото й е заето. Преди стоеше до Данте, сигурен бях, но сега там имаше някаква съвсем друга книга, книга със старинен на вид гръб, на който беше гравирано миниатюрно създание. Измъкнах я и тя се разтвори в ръцете ми на… е, сещаш се.