Дружелюбното му лице сега беше бледо и той прерови първо ризата, а после и джобовете на панталоните си за пакета цигари.
— Не пушиш ли? — той запали една и силно си дръпна. — Видът на тази книга ме завладя, както и възрастта й, заплашителният вид на дракона — всичко, което е направило впечатление и на теб. В три часа сутринта нямаше библиотекари, така че слязох до каталога и сам се порових, но открих единствено името на Влад Цепеш и родословието му. Тъй като книгата нямаше печат от библиотеката, си я взех у дома.
Спах лошо и на следващата сутрин не успях да се съсредоточа за изпита; единственото, което мислех, беше как ще вляза в другите библиотеки или дали да не отида до Лондон, за да видя какво още мога да открия. Нямах обаче никакво време и трябваше да се връщам за сватбата си. Взех малката книжка и в редките свободни моменти й хвърлях по някой поглед. Елспет веднъж ме хвана с нея и когато й обясних за какво става дума, тя хич не я хареса, ама изобщо. Оставаха пет дни до сватбата ни и въпреки това не можех да спра да мисля за книгата, нито да й говоря за нея, докато тя накрая не ми каза да престана.
Тогава една сутрин — два дни преди деня на сватбата — внезапно получих вдъхновение. Виждаш ли, недалеч от селото на родителите ми има една голяма къща, якобински дворец, в него се организират посещения с автобуси. На училищните екскурзии винаги съм я смятал за досадна, но си спомням, че благородникът, който я е построил, бил голям любител на книгите и събирал какво ли не от всички краища на света. Тъй като не можех да отида до Лондон преди сватбата, реших да посетя прочутата библиотека на това имение и да се поровя малко, току-виж открия нещо за Трансилвания. Казах на родителите си, че излизам да се поразходя, като знаех какво ще си помислят — че отивам да видя Елси.
Утрото беше дъждовно, мъгливо и студено. Икономката на голямата къща каза, че този ден не е отворено за посетители, но ме пусна да разгледам библиотеката. Беше чувала за сватбата в селото, познаваше баба ми и ми свари чаша чай. Само докато сваля шлифера си, вече бях открил двайсет рафта с книги от европейската обиколка на онзи якобинец, който очевидно беше стигнал доста по-далеч на изток от повечето си съвременници, и бях забравил всичко останало.
Прерових тези чудеса, както и други книги, които явно беше събрал из Англия, може би след обиколката си, докато попаднах на една история на Унгария и Трансилвания и в нея открих веднъж да се споменава Влад Цепеш, после още веднъж и накрая — за моя радост и удивление — попаднах на разказ за погребението му в езерото Снагов, пред олтара на църквата, която той възстановил.
Беше преразказ на легенда, записана от английски пътешественик в онези земи — самият той на заглавната страница се наричаше просто Пътник, който бил съвременник на моя якобински колекционер. Става въпрос за около 130 години след смъртта на Влад, нали се сещаш.
Въпросният «Пътник» посетил Снаговския манастир през 1605 година. Поговорил си добре с монасите и те му казали, че според преданието по време на погребението на Влад на олтара била положена огромна книга, едно от съкровищата на манастира, и всички присъстващи монаси написали имената си в нея, а тези, които не можели да пишат, нарисували дракон в чест на Ордена на дракона. За съжаление не се споменаваше какво е станало после с книгата. Но всичко това ми се видя забележително. После Пътникът разказваше, че помолил да погледне гроба и монасите му показали плосък камък на пода пред олтара. Върху него бил изрисуван портрет на Влад Дракула, а по него били изписани латински думи — вероятно също с боя, защото Пътникът не споменава да са гравирани, — но човекът бил поразен от липсата на кръст, който да отбележи мястото на гроба. Епитафията, която внимателно си записах — и аз не знам какво ме накара да го направя, — беше на латински.
Хю сниши глас, огледа се зад себе си и изгаси цигарата си в пепелника на масата.
— След като си я записах и известно време се мъчих да я разчета, прочетох превода си на глас: «Читателю, със слово отвори му…» Знаеш как продължава. Навън още валеше силен дъжд и някъде един прозорец се отвори и затръшна, а край мен лъхна повей влажен въздух. Явно съм подскочил, защото обърнах чашата си и една капка чай се разля по книгата. Докато бършех всичко това и се укорявах за непохватността, забелязах часовника си — беше станало един часа и трябваше да съм у дома за обяд. Там едва ли имаше нещо друго по темата, така че върнах книгите, благодарих на икономката и се върнах през ливадите, покрай безбройните юнски рози.