Когато стигнах в къщата на родителите си в очакване да ги заваря на масата, може би дори заедно с Елси, открих шумна бъркотия. Няколко приятели и съседи бяха в къщата, майка ми плачеше. Баща ми изглеждаше съсипан. — Тук Хю запали още една цигара и клечката кибрит потрепери сред сгъстяващия се мрак. — Той сложи ръка на рамото ми и каза, че на главния път е станала катастрофа с Елси, която карала взета назаем кола, за да пазарува в съседния град. Валеше силно и според тях тя видяла нещо и кривнала от пътя. Не била мъртва, слава Богу, но пострадала тежко. Родителите й веднага отишли в болницата, а моите ме изчакали у дома, за да ми кажат.
Намерих някаква кола и подкарах толкова бързо, че за малко и аз да катастрофирам. Знам, че не ти трябва да слушаш всичко това, но… тя лежеше с бинтована глава и широко отворени очи. Така изглеждаше. Сега живее в нещо като приют, където се грижат добре за нея, но не говори и не разбира, не може дори да се храни. Най-ужасното е, че… — гласът му потрепери. — Ужасното е, че винаги съм смятал тази история за инцидент, за нещастен случай, но сега, след като чух твоя разказ — за Хеджис приятеля на Роси, за твоята… за твоята котка… не знам какво да мисля. — Той дръпна силно от цигарата.
Въздъхнах дълбоко.
— Много, много съжалявам. Просто не знам какво да кажа. Преживял си ужасни неща.
— Благодаря — той се мъчеше да си върне обичайното присъствие на духа. — Вече минаха няколко години, времето лекува. Просто…
Тогава не разбрах, но вече знам какво увисна в недовършения край на това изречение — излишните думи, неизразимите вопли на загубата. Седяхме, а между нас се спусна миналото, но после дойде келнерът и остави на масата ни свещ в стъклена лампа. Заведението се пълнеше с хора и отвътре се носеха силни смехове.
— Поразен съм от разказа ти за Снагов — казах аз след малко. — Никога не съм чувал тези неща за гроба — имам предвид надписа и нарисувания портрет, липсата на кръст. Съответствието на надписа с думите, които Роси е открил по картите в Истанбул, е изключително важно, струва ми се — то е доказателство, че в Снагов е бил най-малкото първоначалният гроб на Дракула. — Притиснах пръсти към слепоочията си. — Защо тогава, защо картата — драконовата карта в книгите и тази в архива, — защо не отговарят на релефа на Снагов — на езерото, на острова?
— Ще ми се да знаех.
— След това продължи ли с изследването си за Дракула?
— Не и в следващите няколко години — Хю изгаси цигарата си. — Нямах кураж. Преди около две години обаче се улових, че отново мисля за него и когато започнах работа по сегашната си книга, за Унгария, не пропусках да потърся и нещичко за него.
Вече доста се беше стъмнило и Дунавът блестеше с отразената светлина на моста и сградите в Пеща. Един келнер се приближи и ни предложи еспресо и ние с благодарност приехме. Хю отпи и остави чашата си.
— Искаш ли да видиш книгата? — попита той.
— Която пишеш? — за миг се обърках.
— Не — с дракона.
Аз се стреснах.
— Тук ли е?
— Винаги я нося със себе си — каза той мрачно. — Е, почти винаги. Всъщност днес я оставих в хотела по време на лекциите, защото реших, че там ще е на сигурно място, докато аз говоря. Като си помисля, че можеше да я откраднат… — той спря. — Твоята не беше в стаята, нали?
— Не — тук трябваше да се усмихна, — аз също нося моята със себе си.
Той внимателно отмести чашките кафе настрани и отвори куфарчето си. Отвътре извади полирана дървена кутия, а от нея — увит в плат пакет, който остави на масата. Вътре беше книгата му — по-малка от моята, но също подвързана с велен. Страниците й бяха по-кафяви и по-трошливи от тези на моята книга, но драконът в средата беше същият, изпълваше страниците до самия им ръб и ни гледаше разярено. Мълчаливо отворих куфарчето си и извадих моята книга, като поставих централната й илюстрация до дракона на Хю. Бяха еднакви, помислих си, когато се наведох да ги погледна отблизо.
— Погледни това петънце тук — дори и то е същото. Отпечатани са от една и съща заготовка на печатарската машина — каза Хю с нисък глас.
Видях, че е точно така.
— Знаеш ли, това ми напомня за нещо друго, което преди малко забравих да ти кажа. Двамата с мис Роси се отбихме в университетската библиотека днес следобед, преди да се върнем в хотела, защото тя искаше да погледне нещо, което й направило впечатление преди. — Аз описах книгата с румънските народни песни и странните стихове за монасите, влизащи в големия град. — Тя мисли, че това може да има нещо общо с историята от истанбулския ръкопис, за който ти разказах. Стиховете са твърде общи, но горе, на страницата, имаше интересна гравюра, нещо като горски гъсталак с малка църквичка и дракон, както и една дума.