— Не, не — бързо възразих аз. — Поне засега не. Ако откриеш нещо, което според теб може да ни помогне, моля те, обади се на професор Бора. Просто му обясни, че сме говорили. Ако аз имам възможност да го видя, ще му кажа, че може да му се обадиш. — Извадих визитката на Тургут и преписах телефонния му номер на Хю.
— Добре — той пъхна листчето в горното си джобче. — Ето ти моята визитка. Надявам се, че пак ще се срещаме. — Поседяхме мълчаливо няколко секунди, той беше свел поглед към масата с празните чаши и чинии и потрепващия пламък на свещта. — Виж — проговори най-накрая, — ако всичко, което ми разказа, е вярно… или това, което Роси е казал… ако наистина граф Дракула или Влад Набучвача още… съществува… в някакъв ужасен вид, тогава аз бих искал да ви помогна…
— Да го унищожим? — тихо завърших мисълта му. — Ще го запомня.
— Явно нямахме какво повече да си кажем, макар че се надявах някой ден отново да си поговорим. Намерихме такси, за да се върнем в Пеща, и той настоя да ме изпрати до хотела. Тъкмо сърдечно се сбогувахме пред рецепцията, когато служителят, с когото по-рано бях говорил, внезапно изскочи от стъклената си будка и се вкопчи в ръката ми.
— Хер Пол! — извика той тревожно.
— Какво има? — двамата с Хю се обърнахме и се втренчихме в човека. Беше висок, прегърбен мъж в синя работна униформа и мустаци, достойни за хунски воин. Той ме задърпа към себе си да ми каже нещо на ухото и аз успях с жест да помоля Хю да не си тръгва. Наблизо нямаше други хора и не ми се искаше да оставам сам, ако се случи някое ново нещастие.
— Хер Пол, знам кой беше във вашата цимер този следобед.
— Какво? Кой?
— Хм, хм — служителят изхъмка почти на себе си и се заоглежда, ровейки из джобовете на престилката си с жест, който трябва да е бил красноречив, но аз не го разбрах. Зачудих се дали не е идиот.
— Иска подкуп — преведе ми Хю полугласно.
— О, за Бога — ядосано казах аз, но очите на мъжа гледаха през мен и се оживиха едва когато измъкнах две огромни унгарски банкноти. Той скришом ги взе и ги прибра в джоба си, но с нищо не издаде капитулацията ми.
— Хер Американец — прошепна той, — знам, че този следобед не бил само айн мъж. Двама мъже. Първо един влязъл, много важен човек. После другия. Видял го, когато качих куфар горе до друга цимер. После ги видял. Говорили. Заедно излезли.
— Никой ли не ги спря? — троснах се аз. — Кои са те? Унгарци ли бяха? — Човекът не спираше да се озърта край себе си и потиснах желанието да го притисна да проговори. Тази атмосфера на потайност започваше да ми лази по нервите. Явно съм изглеждал доста разярен, защото Хю успокоително сложи ръка на рамото ми.
— Важният човек — унгарец. Другият — не унгарец.
— Откъде знаеш?
Той сниши глас:
— Единият унгарец, но двама говорят англиш. — Той не каза нищо повече, въпреки все по-заканителните ми въпроси. Тъй като очевидно беше решил, че ми е дал достатъчно информация за сумата във форинти, която му бях връчил, можеше повече и думичка да не чуя от него, но нещо внезапно прикова вниманието му. Гледаше някъде зад мен и след секунда и аз се обърнах да проследя погледа му през високите витрини до входа на хотела. Оттатък за част от секундата зърнах жадна физиономия с изпити очи, лице, което вече отлично познавах и чието място беше в гроба, а не на улицата. Хотелският служител пелтечеше, увиснал на ръката ми:
— Ето го онзи, с дяволско лице — англишанина!
Сигурно съм изкрещял, когато се отскубнах от служителя и хукнах към вратата; Хю доста хладнокръвно (както осъзнах по-късно) грабна един чадър от поставката до рецепцията и се втурна след мен. Дори и в цялото си притеснение не изпусках куфарчето от ръка и то доста ме забави, докато бягах. Навън се огледахме във всички посоки, тичахме от единия край на пресечката до другия, но без резултат. Дори не бях чул стъпки, затова не знаех накъде е избягал.
Накрая спрях и се подпрях на една стена да си поема дъх. Хю също едва дишаше.
— Какво беше това? — задъхано попита той.
— Библиотекарят — отвърнах, когато успях да се посъвзема. — Онзи, който ни преследва до Истанбул. Сигурен съм, че беше той.
— Боже! — Хю избърса чело с ръкава си. — Какво прави тук?
— Опитва се да докопа останалите ми записки — изсъсках аз. — Той е вампир, ако можеш да повярваш, а ние го доведохме в този прекрасен град. — Всъщност казах много повече от това и благодарение на общия ни език Хю вероятно схвана всички американски нюанси на гнева ми. При мисълта за проклятието, което носех, сълзите едва не рукнаха по лицето ми.