— Хайде, стига — утешително каза Хю. — Както знаем, тук и преди е имало вампири. — Лицето му обаче беше пребледняло и той се оглеждаше наоколо, стиснал чадъра.
— По дяволите! — изкрещях аз и ударих с юмрук по стената.
— Трябва да внимаваш — трезво каза Хю. — Мис Роси върнала ли се е?
— Хелън! — дотогава не се бях сетил за нея и Хю за малко да се усмихне на възклицанието ми. — Веднага се връщам да проверя. Ще се обадя и на професор Бора. Виж, Хю, ти също си дръж очите отворени на четири. Ще внимаваш, нали? Той те видя заедно с мен, а това напоследък никому не е донесло късмет.
— Не се тревожи за мен — Хю замислено гледаше чадъра в ръката си. — Колко даде на онзи служител?
Засмях се, въпреки че още дишах тежко.
— Все едно, няма проблем.
Двамата приятелски си стиснахме ръцете и Хю изчезна нагоре по улицата към хотела си, който беше съвсем наблизо. Не ми хареса, че тръгна сам, но по улицата вече минаваха хора, които спокойно крачеха и си приказваха. Във всеки случай бях убеден, че той винаги би поел сам по пътя си; просто беше такъв човек.
Когато се върнах във фоайето на хотела, от уплашения служител нямаше и следа. Може би просто смяната му беше изтекла, защото зад рецепцията се беше настанил гладко обръснат млад мъж. Той ми показа, че ключът за стаята на Хелън виси на мястото си, значи тя още беше при леля си. След обстойни преговори за цената младежът ми разреши да използвам телефона и след няколко опита да набера номера на Тургут накрая успях да чуя сигнал. Изобщо не бях доволен, че се наложи да използвам хотелския телефон, който несъмнено се подслушваше, но по това време нямах друга възможност. Оставаше ми да се надявам, че разговорът ни ще бъде прекомерно странен, за да го разберат. Накрая чух изщракване по линията, а после и гласа на Тургут, далечен, но весел, който каза нещо на турски.
— Професор Бора! — изкрещях аз. — Тургут, Пол се обажда, от Будапеща.
— Пол, приятелю! — стори ми се, че никога не бях чувал нещо по-мило от стържещия му далечен глас. — Нещо не е наред с линията, дай ми номера си да те набера, ако ни прекъснат.
Взех номера от служителя на рецепцията и, крещейки, му го издиктувах. Той също извика в отговор:
— Как сте? Намерихте ли го?
— Не — извиках аз. — Добре сме, научихме малко повече, но се случи нещо ужасно.
— Какво? — въпреки лошата връзка долових тревогата в гласа му. — Ранен ли си? Или мис Роси?
— Не, добре сме, но библиотекарят ни намери и тук. — Чух порой от думи, които вероятно представляваха някакво шекспировско проклятие, но от шума по линията нищо не разбрах. — Какво според теб трябва да направим?
— Още не знам — гласът на Тургут вече звучеше малко по-ясно. — Носиш ли комплекта, който ти дадох?
— Да — отвърнах аз. — Но не мога да се приближа достатъчно до това чудовище, за да го използвам. Мисля, че днес е претърсил стаята ми, докато сме били на конференцията, и очевидно някой му е помагал. — Може би полицията ме слушаше в същия този момент. Кой знае какво щяха да разберат от целия този разговор?
— Много внимавай, професоре — Тургут звучеше притеснен. — Не мога да ти дам добър съвет, но скоро ще имам новини, може би още преди да се върнете в Истанбул. Радвам се, че се обади днес. С господин Аксой открихме един нов документ, който досега изобщо не бяхме виждали. Той го намери в архива на Мехмед. Документът е бил съставен от един православен монах през 1477 година, но трябва да се преведе.
По линията отново се появи шум и трябваше да закрещя:
— Какво каза? 1477 година? На какъв език е?
— Не те чувам, приятелю — изрева Тургут някъде отдалеч. — Тук има буря. Ще ти се обадя утре вечер. — Прекъсна ни какофония от гласове — не можах да разбера дали на унгарски или на турски — и погълна следващите му думи. После нещо щракна отново и линията даде свободно. Бавно затворих слушалката, чудейки се дали пак да не се обадя, но служителят вече си прибираше телефона със загрижена физиономия и изчисляваше сметката ми върху лист хартия. Мрачно платих и постоях там от нежелание да се кача в празната си нова стая, в която ми разрешиха да взема само бръснарските си принадлежности и една чиста риза. Настроението ми бързо спадаше — в крайна сметка денят се беше оказал много, много дълъг и часовникът във фоайето вече показваше почти единайсет часа.
Настроението ми можеше съвсем да угасне, ако в същия миг пред хотела не беше спряло едно такси. Хелън излезе и плати на шофьора, а после прекрачи вътре през големите врати. Още не ме беше видяла на рецепцията и лицето й беше сериозно, резервирано и излъчваше онази меланхолична напрегнатост, която забелязвах у нея понякога. Беше се увила в мек вълнен червено-черен шал, който дотогава не бях виждал — може би беше подарък от леля й. Той смекчаваше строгата линия на костюма и раменете й и до него изпъкваше белотата на кожата й, блестяща даже и под грубата светлина във фоайето. Приличаше на принцеса и аз нахално се взирах в нея, докато накрая тя не ме забеляза. Бях изпаднал в захлас не просто пред красотата й, смекчена от фината вълна и царствения овал на брадичката й. Отново си спомних — и вътрешно потръпнах от ужас — портрета в кабинета на Тургут, гордата глава, дългия прав нос, властните тъмни очи с тежките клепачи и дълбоките кръгове. Може би просто бях много уморен, казах си аз и когато Хелън ме видя и се усмихна, онзи образ изчезна от въображението ми.“