Глава 43
Ако не бях разтърсила Барли да го събудя или пък ако пътуваше сам, сигурно щеше да си дреме чак до границата с Испания, където испанските митничари щяха грубичко да го събудят. След моята намеса обаче той слезе на гарата в Перпинян полузаспал, така че трябваше аз да попитам къде се намира автогарата. Кондукторът в синя униформа се намръщи, сякаш мислеше, че по това време би трябвало да съм си у дома или в детската градина, но прояви достатъчно любезност да измъкне изоставените ни чанти иззад гишето на гарата. Къде отиваме? Казах му, че ни трябва автобус до Ле Бен, но той поклати глава. За това ще трябва да почакаме до сутринта — нима не знам, че наближава полунощ? Имало приличен хотел нагоре по улицата, където аз и — „брат ми“, вмъкнах аз бързо — сме можели да намерим стаи. Кондукторът ни огледа от глава до пети и, предполагам, си отбеляза, че аз съм тъмнокоса и току-що навлязла в юношеството, а Барли е върлинест блондин, но само цъкна с език и отмина.
„На следващото утро зората беше дори още по-светла и прекрасна от предишната сутрин и когато с Хелън се срещнахме в трапезарията на хотела за закуска, тревожните ми предчувствия от вечерта се бяха превърнали в далечен сън. Слънцето нахлуваше през прашните прозорци и огряваше белите покривки и тежките кафени чаши. На масата Хелън си записваше нещо в малък бележник.
— Добро утро — поздрави тя приветливо, когато аз седнах до нея и си налях кафе. — Готов ли си да се запознаеш с майка ми?
— Откакто пристигнахме в Будапеща, само за това мисля — признах аз. — Как ще стигнем дотам?
— Селцето й се намира на север от града и дотам има автобус. В неделя сутрин има само един рейс, така че трябва да внимаваме да не го изпуснем. Пътува се около час през доста досадни квартали.
Съмнявах се, че каквото и да е от тази екскурзия може да бъде досадно, но не възразих. Едно нещо обаче още ме тормозеше.
— Хелън, сигурна ли си, че искаш да дойда с теб? Би могла сама да поговориш с нея. Може би ще се притесни, ако се появиш с някакъв напълно непознат човек, на всичкото отгоре американец. Ами ако й създам неприятности?
— Тъкмо пред теб ще се отпусне да говори — каза Хелън твърдо. — Знаеш ли, с мен тя се държи много резервирано, а ти ще я очароваш.
— Е, досега не ме бяха обвинявали, че съм чаровен. — Аз се пресегнах за три филийки хляб и придърпах чинийката с масло.
— Не се тревожи — не си. — Хелън ми отправи най-саркастичната си усмивка, но ми се стори, че в погледа й проблесна и обич. — Просто никак не е трудно да очароваш майка ми.
Тя не добави «Щом Роси я е омаял, защо не и ти?», но реших, че ще е най-добре да не задълбавам повече в тази тема.
— Надявам се вече си й казала, че й отиваме на гости. — Гледах я през масата и се чудех дали ще каже на майка си за ухапването от библиотекаря. Шалчето плътно увиваше врата й и с усилие на волята се принудих да отместя очи.
— Леля Ева снощи й е изпратила съобщение — каза Хелън спокойно и ми подаде конфитюра.
Хванахме автобуса от северния край на града и той бавно заизвива из предградията точно както предрече Хелън — първо сред стари ниски кварталчета, доста разрушени от войната, а после през множество нови блокове, високи и бели като исполински гробници. Това е комунистическият прогрес, срещу който западният печат често бълва злостни забележки, помислих си аз — милиони хора от цяла Източна Европа натъпкани в стерилните апартаментчета на огромните блокове. Автобусът спря в няколко от комплексите и аз се запитах дали наистина бяха стерилни; всъщност пред всеки блок имаше уютни градинки със зеленчуци и трева, ярки цветя и пеперуди. На пейка пред един от блоковете седяха двама старци с бели ризи и тъмни елеци и играеха нещо върху дъска — какво точно не успях да видя в далечината. Няколко жени в пъстроцветни бродирани блузи — може би празнични дрехи? — се качиха в автобуса, едната носеше клетка с жива кокошка. Шофьорът само махна и пусна кокошката с всички останали, а собственичката й седна най-отзад и извади плетивото си.