Когато отминахме предградията, автобусът излезе на междуградското шосе и край нас се ширнаха плодородни нивя и широки, прашни пътища. От време на време изпреварвахме конски каруци — всъщност каруците приличаха на големи кошници, изплетени от пръчки, карани от селяни с жилетки и филцови каскети. Понякога настигахме и автомобили, които в Съединените щати щяха да са музейни експонати. Земята беше прелестно зелена и свежа, а жълтолистите върби бяха навели клонки над поточетата, които се виеха край пътя. Минахме и през няколко селца; понякога различавах луковиците на някоя и друга православна църква сред останалите черковни камбанарии. Хелън се наведе пред мен, за да погледне и тя навън.
— Ако продължим по този път, ще стигнем Естергом, първата столица на унгарските крале. Определено си струва да се види, стига да имахме време.
— Следващия път — излъгах аз. — Защо майка ти е решила да се засели тук?
— О, тя се пренесе още когато бях в гимназията, за да е по-близо до планините. Не исках да се местя с нея и останах в Будапеща при Ева. Майка ми така и не обикна града и твърди, че Бьоржонските планини, те са малко по на север, й напомнят за Трансилвания. Всяка неделя ходи дотам на екскурзии с един туристически клуб и пропуска само когато има много сняг.
Това добави още едно парченце от мозаечния портрет на майката на Хелън, който сглобявах във въображението си.
— Защо тогава не се е заселила в самите планини?
— Там няма работа — почти всичко е национален парк. Освен това леля ми щеше да й забрани, а тя може да е много властна. Смята, че майка ми и без това живее прекалено усамотено.
— Къде работи майка ти? — Надникнах към селската спирка; единственият човек, който стоеше там, беше възрастна жена, облечена изцяло в черно, с черна кърпа на главата и букет червени и розови цветя в ръка. Тя не се качи в автобуса, когато той спря, нито пък поздрави някого от слизащите. Докато потегляхме, видях, че ни следи с поглед, стиснала високо китката цветя.
— Работи в селския културен център, подрежда документи, печата на пишеща машина и вари кафе за кметовете на по-големите градове, които се отбиват там. Казвам й, че тази работа е унизителна за човек с нейния интелект, но тя само свива рамене и си кара като преди. За майка ми кариерата означава простичък живот. — В гласа на Хелън се прокрадна горчивина и аз се запитах дали тази простота не е навредила не само на кариерата на майка й, но и на възможностите на дъщеря й. Затова пък леля Ева й ги бе осигурила в изобилие, размишлявах аз. Хелън се усмихваше криво, както обикновено, с нейната вледеняваща усмивка. — Като стигнем, ще се увериш сам.
Селото на майка й беше обозначено с табела, поставена някъде в покрайнините му, и няколко минути по-късно автобусът ни спря на площад, край който се издигаха прашни ясени, а в дъното му стоеше църква със заковани прозорци. Една старица, направо близначка на бабата в черно, която видях в предишното село, чакаше самотно под козирката на спирката. Погледнах към Хелън въпросително, но тя поклати глава и, разбира се, старицата прегърна войника, който слезе от автобуса пред нас.
Хелън като че ли не се изненада от липсата на посрещачи и бързо ме поведе през страничните улички край смълчани къщи със саксии цветя по прозорците и спуснати щори срещу яркото слънце. Пред една от къщите на дървено столче седеше старец, който ни кимна и докосна шапката си. В края на улицата един кон, завързан за близкия стълб, жадно пиеше вода от оставената пред него кофа. Две жени в домашни рокли и чехли разговаряха пред кафенето, което май беше затворено. Оттатък полята се носеше звън на църковни камбани, а по-близо, от липите, се чуваха птичи песни. Навсякъде из въздуха се носеше сънливо жужене; природата беше на една ръка разстояние, стига да знаеш накъде точно да се протегнеш.
Улицата внезапно свърши пред едно буренясало поле и Хелън почука на вратата на последната къща. Беше съвсем малка жълта измазана къщичка с червен керемиден покрив, която съвсем скоро беше боядисана отвън. Покривът бе надвиснал над вратата и оформяше естествена верандичка, а входната врата беше от тъмно дърво с голяма ръждясала дръжка. Къщата беше леко отдалечена от съседите си, нямаше цветна градинка, нито току-що застлан тротоар до портата, както повечето къщи по улицата. Тъмните сенки на стрехите отначало ми попречиха да видя лицето на жената, която се появи след повикването на Хелън. После я видях ясно и след миг тя прегърна Хелън и я целуна по бузата, спокойно и почти официално, а след това се обърна да се здрависа с мен.