Не знам какво бях очаквал; може би историята за бягството на Роси и раждането на Хелън ме бяха подвели да си представя застаряваща красавица с тъжни очи, замечтана и дори някак безпомощна. Истинската жена пред мен имаше изправената стойка на Хелън, но беше по-ниска и по-тежка от дъщеря си, а лицето й беше стегнато и весело, с кръгли бузи и тъмни очи. Правата й тъмна коса беше прибрана назад в кок. Беше облечена в раирана памучна рокля и престилка на цветя. За разлика от леля Ева не беше гримирана и не носеше бижута, а дрехите й приличаха напълно на облеклото на селянките, които бях видял навън. Всъщност май я заварихме насред някаква домакинска работа, защото ръкавите й бяха навити до лактите. Тя дружелюбно се ръкува с мен и не каза нищо, а само ме погледна право в очите. Тогава за миг сякаш зърнах онова срамежливо момиче, което сигурно е била преди двайсет години, скрито в дълбините на черните й очи с тънката паяжина от бръчици отстрани.
Тя ни покани вътре и с жест ни показа да седнем на масата, където беше наредила три очукани чашки и чиния със сладкиши. Долових аромата на вече завряло кафе. Тя бе рязала зеленчуци и в стаята се носеше острата миризма на лук и картофи.
Сега разбрах, че това беше единствената й стая, и се опитах да не се оглеждам прекалено явно — помещението служеше за кухня, спалня и гостна. Беше безупречно чисто, а тесният креват в ъгъла беше покрит с бял юрган и украсен с няколко бели възглавници, избродирани в ярки цветове. До леглото имаше масичка с книга, настолна лампа със стъклен буркан, чифт очила, а отстрани — малко столче. До другия край на леглото стоеше дървена ракла, изрисувана на цветя. В кухненския ъгъл, където седяхме, имаше само една обикновена печка, маса и столове. Електричество нямаше, нито пък баня (за нужника в задния двор научих по-късно). На едната стена висеше календар със снимки на заводски работници, а на другата — бродирано каренце в червено и бяло. На перваза беше оставен буркан с цветя, а на прозореца висяха бели перденца. До кухненската маса имаше малка печка за дърва, а край нея бяха натрупани съчки.
Майката на Хелън ми се усмихна, все още малко стеснително, и аз за пръв път забелязах приликата й с леля Ева и онова, което може би беше привлякло Роси. Усмивката й беше невероятно топла, започваше колебливо, но после грейваше към получателя си с неподправена прямота. Оказа се, че угасва също толкова бавно, когато тя седна да нареже още зеленчуци. Отново ме погледна и каза на Хелън нещо на унгарски.
— Каза ми да ти налея кафе — Хелън се засуети около печката и наля една чаша, като добави малко захар от калаена кутия. Майка й остави ножа си, за да побутне чинията със сладки към мен. Възпитано си взех едно парченце и непохватно й благодарих с двете си заучени думи на унгарски. Сияйната й бавна усмивка потрепна отново, тя премести погледа си към Хелън и й каза нещо неразбираемо за мен. Хелън се изчерви и се обърна към кафето.
— Какво има?
— Нищо. Селските истории на майка ми, нищо особено. — Тя седна на масата, сложи кафе на майка си и наля малко за себе си. — Сега, Пол, извинявай, но ще я разпитам какво прави и какво става в селото.
Докато двете си говореха, Хелън с плътния си алт, а майка й с приглушен глас, аз отново огледах стаята. Тази жена живееше не само изумително просто — може би така беше и при съседите й — но и в пълно уединение. Забелязах само две-три книги, но никакви животни, нито дори цвете в саксия. Беше като монашеска килия.
Когато отново я погледнах, осъзнах колко млада беше всъщност, много по-млада от собствената ми майка. Имаше само няколко сиви косъма по пътя на разделените си коси, а лицето й беше набръчкано от годините, но изглеждаше забележително бодро и здраво, привлекателно по начин, който нямаше нищо общо с възрастта или модата. Можела е да се омъжи многократно, размишлявах аз, но въпреки това е предпочела да живее в отшелничество. Тя отново ми се усмихваше и аз също се усмихнах в отговор; лицето й беше толкова сърдечно, че едва удържах порива да се пресегна и да хвана ръката й, която внимателно белеше един картоф.
— Майка ми иска да й разкажеш всичко за себе си — каза ми Хелън и с нейна помощ отговорих колкото мога по-изчерпателно на всички въпроси, които майка й ми задаваше тихо на унгарски, с питащи очи, като че ли можеше да ме накара да я разбера само със силата на погледа си.
Къде живея в Америка? Защо съм дошъл тук? Какви са родителите ми? Не са ли против да пътувам толкова далеч? Как съм се запознал с Хелън? Тук тя добави още няколко въпроса, които Хелън явно не искаше да превежда, при един от които дори погали с майчинска ласка бузата на Хелън. Хелън изглеждаше възмутена и аз не настоях да ми обясни. Вместо това продължих да разказвам за учението, за плановете ми, за любимите ми книги.