Майката на Хелън седеше със сключени ръце и ни гледаше, ту единия, ту другия, с израз на огромно търпение, но ми се стори, че забелязах как лицето й порозовя от вълнение. После тя заговори и Хелън ми преведе:
— Казва, че ще ти разкаже цялата си история — Хелън звучеше задавено, а аз затаих дъх.
Разказът вървеше накъсано — възрастната жена говореше бавно, а Хелън превеждаше, но от време на време спираше, за да ми покаже, че и тя е изненадана. Несъмнено самата Хелън досега беше чувала тази история само в най-общи линии и беше потресена. Когато се прибрах в хотела онази вечер, аз веднага записах разказа й по памет, колкото можах по-точно, като, спомням си, работих до късно през нощта. Дотогава се бяха случили много необикновени неща и трябва да съм бил уморен, но още помня, че записах историята с вдъхновена педантичност.
Когато бях малка, живеех в трансилванското селце П., съвсем близо до река Арджеш. Имах много братя и сестри, повечето от които още живеят по онези места. Баща ми все казваше, че произхождаме от древен и благороден род, но тежки времена застигнали предците ми; така аз израснах без обувки и топли завивки. Самият край беше много беден и единствените хора, които живееха сносно, бяха няколко унгарски семейства в огромните си вили надолу по реката. Баща ми беше ужасно строг и всички се страхувахме да не ни бие. Майка ми често боледуваше. Съвсем малка вече работех на нивата край село. Понякога свещеникът ни носеше храна или други провизии, но най-често трябваше да се справяме сами, както можем.
Когато бях на около осемнайсет години, една старица слезе в селото ни от друго село по-нагоре в планината, над реката. Тя беше vraca, което значи врачка, ясновидка. Каза на баща ми, че има специален подарък за него и децата му, че е чувала за нашето семейство и иска да ни подари нещо вълшебно, което всъщност ни принадлежало. Баща ми беше нетърпелив човек и не смяташе да си губи времето с женски суеверия, макар лично да натриваше всички отвори на колибката ни с чесън — и комина, и рамката на вратата, прозорците и дори ключалката, за да държи вампирите надалеч. Той грубо изгони старицата и заяви, че няма пари за дрънкулки. По-късно, когато отидох до селския кладенец за вода, я видях да стои там и й дадох малко хляб и вода. Тя ме благослови и каза, че съм по-мила от баща си и ще възнагради моята щедрост. После извади от торбичката на кръста си малка монета и я сложи в ръката ми, като заръча да я скрия и да я пазя, защото принадлежи на моя род. Каза също, че монетата е от замъка над Арджеш.
Знаех, че трябва да покажа монетата на баща си, но не го направих, защото се страхувах да не се ядоса, задето съм говорила със старата вещица. Скрих я в моето ъгълче на леглото, което делях със сестрите си, и на никого не казах какво си имам. Понякога, когато ми се струваше, че никой не ме гледа, я изваждах. Държах я в дланта си и се чудех защо ли старицата я даде точно на мен. От едната страна на монетата имаше странно създание с извита опашка, а от другата — птица и мъничък кръст.
Минаха няколко години и аз продължавах да работя на нивата на баща ми и да помагам на мама вкъщи. Баща ми беше отчаян, задето имаше няколко дъщери. Казваше, че никога няма да се омъжим, защото е твърде беден да ни даде зестра, и че цял живот ще му висим на шията. Майка ми обаче ни казваше, че според цялото село сме толкова красиви, че и без зестра някой ще ни вземе. Опитвах се да поддържам дрехите си чисти, а косата си — сресана и сплетена красиво, така че някой ден и мен да ме изберат за жена. Никой от младежите, които по празниците ме канеха на танц, не ми харесваше, но знаех, че съвсем скоро ще трябва да се омъжа за някого от тях, за да не тежа на родителите си. Сестра ми Ева отдавна беше заминала за Будапеща с унгарското семейство, за което работеше, и понякога ни пращаше малко пари. Веднъж дори ми изпрати истински обувки, чифт кожени градски обувки, с които много се гордеех.
Така живеех, когато срещнах професор Роси. В нашето село рядко идваха непознати, да не говорим за чужденци, но един ден из селото тръгна вестта, че в кръчмата е дошъл някакъв мъж от Букурещ, а с него — и човек от друга държава. Двамата разпитвали за крайречните села и за порутения замък в планината нагоре по реката. Съседът, който се отби да ни съобщи новината, прошепна и още нещо на баща ми, който седеше на пейката пред портата. Баща ми се прекръсти и се изплю в прахта. «Глупости и дрънканици — каза той. — Никой не бива да пита такива неща. Все едно да викаш дявола.»