Аз обаче бях любопитна. Отидох да донеса вода, за да науча нещо повече, и когато излязох на селския мегдан, видях непознатите, които седяха на една от двете маси пред кръчмата и приказваха със стареца, дето все там висеше. Единият беше едър и тъмнокос — като циганин, но в градски дрехи. Другият носеше кафяво сако, каквото никога не бях виждала преди, и широки панталони, затиснати в ботушите му, а на главата си беше сложил кафява широкопола шапка. Постоях на другия край на площада, близо до кладенеца, но оттам не виждах лицето на чужденеца. Две от приятелките ми искаха да погледнат отблизо и ми прошепнаха да отида с тях. Неохотно ги последвах, макар да знаех, че баща ми не би одобрил.
Докато минавахме край кръчмата, чужденецът вдигна очи и за мое учудване видях, че е млад и хубав, със златиста брада и ясни сини очи като хората от немските села в нашата страна. Пушеше лула и тихо говореше с приятеля си. На земята до него лежеше износена брезентова раница, а той пишеше нещо в бележник с картонени корици. Изражението на лицето му веднага ми допадна — разсеяно и мило, но същевременно будно. При появата ни той докосна шапката си и бързо отмести поглед, грозният мъж също вдигна ръка към шапката си и се втренчи в нас, а после двамата отново се заговориха с дядо Иван, като записваха нещо. Едрият мъж явно приказваше с Иван на румънски, а после се обръщаше към младия и му говореше на някакъв език, който не разбирах. Побързах да се отдалеча с приятелките си, защото не исках хубавият непознат да си помисли, че съм по-напориста от тях.
На другата сутрин в селото се говореше, че непознатите дали пари на един младеж в кръчмата, за да им покаже пътя до развалините на замъка Поенари, високо над река Арджеш. През нощта щели да тръгнат натам. Чух как баща ми каза на един от приятелите си, че ще търсят двореца на княз Влад — той помнел, че глупакът с циганското лице вече веднъж бил ходил там, за да го търси. «На глупака никога не му идва акъл в главата», ядосано отсече баща ми. Досега не бях чувала това име — княз Влад. Хората в нашето село обикновено наричаха замъка Поенари или Арефу. Баща ми каза, че мъжът, който ще заведе непознатите дотам, се е побъркал за нищо пари. Закле се, че никакви пари не могат да накарат него, баща ми, да прекара нощта там, защото сред развалините бродели зли духове. Каза, че вероятно непознатият търси имане, което е глупаво, понеже всички съкровища на княза, който живял там, били заровени надълбоко и над тях тегнело проклятие. Баща ми още каза, че ако някой ги намери и ако успее да свали магията, тогава и той трябва да получи дял, защото част от онова имане по право му принадлежи. Тогава баща ми видя, че със сестрите ми го слушаме и здраво стисна уста.
Думите му ми напомниха за монетката, която ми даде онази старица, и аз виновно си помислих, че е трябвало да я дам на баща ми. В мен обаче нещо се разбунтува и аз реших да се опитам да подаря монетата си на хубавия чужденец, щом той търси съкровища в замъка. В един удобен миг измъкнах монетата от скривалището си и я увих в една кърпичка, която здраво вързах за престилката си.
През следващите два дни непознатият не се появи, но после го видях съвсем сам на същата маса, изглеждаше много изморен, а дрехите му бяха мръсни и изпокъсани. Приятелките ми казаха, че градският циганин го е изоставил и сега чужденецът е сам. Никой не знаеше защо още седи тук. Беше свалил шапката си и аз видях рошавата му светлокестенява коса. До него седяха другите мъже и пиеха. Не посмях да се приближа, нито да го заговоря, заради останалите мъже, затова спрях да си поприказвам с една приятелка. Докато говорехме, чужденецът стана и влезе в кръчмата.
Аз много се натъжих и си помислих, че никога няма да успея да му дам монетата. Същата вечер обаче късметът ми проработи. Точно си тръгвах от нивата, където останах да се трудя до късно, докато братята и сестрите ми се прибраха да шетат вкъщи, и видях чужденеца да върви сам край гората. Вървеше по пътя към реката, главата му беше наведена, а ръцете му бяха сключени на гърба. Беше съвсем сам, но сега щом имах възможност да го заговоря, аз се уплаших. За кураж стиснах възела на кърпата, в която бях скрила монетата. Тръгнах към него и спрях на пътя, за да го изчакам да се приближи.
Стори ми се, че много дълго го чаках. Явно ме забеляза чак когато се озовахме лице в лице. Тогава изведнъж вдигна поглед от земята и изненадано ме погледна. Свали шапка и се отмести настрани, все едно да ми направи път, но аз останах на мястото си и, събирайки кураж, му казах здрасти. Той леко се поклони и се усмихна и още малко постояхме и се гледахме. Не че се плашех от лицето или от държането му, но ужасно се срамувах.