Преди съвсем да изгубя кураж, аз отвързах кърпата от престилката си и отвих монетата. Мълчаливо му я подадох и той я взе от ръката ми и я обърна, като внимателно я разглеждаше. Изведнъж лицето му просветна и той отново ме погледна, много изпитателно, като че ли искаше да надникне в душата ми. Имаше най-ясните, най-сините очи, които можеш да си представиш. Цялата се разтреперих. «De unde? — Откъде?» Той махна с ръка да подчертае въпроса си. Учудих се, защото той явно знаеше няколко думи на нашия език. Той потропа по земята и аз разбрах. Дали съм я изкопала от земята? Поклатих глава. «De unde?»
Опитах се да се престоря на старица с кърпа на главата, наведена над бастуна си, и показах как ми дава монетата. Той кимна намръщен. Той също се престори на старица, после посочи по пътя към село. «Оттам ли?» Не — поклатих глава отново и посочих нагоре по реката и към небето, където според мен беше замъкът и селото на старицата. Посочих към него и с пръсти изобразих ходещи крака — там горе! Лицето му отново светна и той стисна монетата в ръка. После ми я върна, но аз отказах, като посочих към него и усетих как се изчервявам. Той за пръв път се усмихна и ми се поклони, а на мен ми се стори, че за миг видях рая. «Multumesc», каза той. «Благодаря.»
После исках да избягам, преди баща ми да види, че ме няма за вечеря, но непознатият с бързо движение ме спря. Той посочи себе си. «Ma numesc Bartolomeo Rossi», каза той. После го повтори и накрая го написа в прахта до краката ни. Разсмях се, докато се опитвах да го повторя след него. После посочи към мен. «Voi?» — попита. «Как се казвате?» Аз му казах и той го повтори и пак се усмихна. «Familia?» Явно трудно намираше думи.
«Фамилията ми е Геци», казах му.
Лицето му се изпълни с изумление. Посочи към реката, после към мене и заповтаря нещо отново и отново, последвано от думата Drakulya, която аз разбрах като «дракон». Не можех да схвана какво пита. Накрая, той поклати глава, въздъхна и каза «утре». Посочи мен, себе си, мястото, където стояхме, а после и слънцето в небето. Разбрах, че ме моли да се срещнем тук по същото време на следващата вечер. Знаех, че баща ми ще се ядоса, ако разбере. Посочих земята под краката ни, а после сложих пръст на устните си. Не знаех друг начин да го предупредя да не казва на никого в село. Той май се изненада, но после също сложи пръст на устните си и ми се усмихна. Дотогава все пак малко се бях бояла от него, но усмивката му беше мила, а сините му очи блестяха. Опита се отново да ми върне монетата, но когато отново отказах да я взема, той се поклони, сложи си шапката и се отдалечи през гората в посоката, от която беше дошъл. Разбрах, че ме оставя да се върна в село сама и побързах натам, като си наложих да не се обръщам назад.
През цялата вечер — на масата, после докато миех и сушах чиниите с майка — все мислех за непознатия. Мислех за чуждестранните му дрехи, за учтивия поклон, за разсеяното му, но все пак будно изражение, за прекрасните ясни очи. Не спрях да мисля за него и на другия ден, докато предях и тъчах със сестрите си, докато приготвях вечерята, вадех вода от кладенеца и работех на нивата. Няколко пъти майка ми се скара, че не внимавам какво правя. Вечерта останах сама да довърша плевенето и с облекчение изпратих братята и баща ми, които изчезнаха в село.
Щом заминаха, аз изтичах към гората. Непознатият седеше там под едно дърво и когато ме видя, скочи на крака и ми предложи да седна на един пън край пътя. Аз обаче се страхувах да не мине някой от съселяните ни и го отведох по-дълбоко в гората, а сърцето ми лудо биеше. Седнахме на два камъка. Из гората се носеха вечерните песни на птиците — беше ранно лято, много зелено и топло.
Непознатият извади от джоба си монетата, която му бях дала, и внимателно я остави на земята. После измъкна няколко книжки от раницата си и взе да ги прелиства. По-късно разбрах, че това са речници на румънски и на някакъв език, който не разбирах. Много бавно, като все поглеждаше в книгите си, той ме попита дали съм виждала и други монети като онази, която му дадох. Казах, че не съм. Той каза, че създанието на монетата е дракон и ме попита дали съм виждала такъв дракон и другаде, на къща или на книга. Казах, че имам един на рамото си.
Отначало той изобщо не ме разбра. Аз се гордеех, че мога да пиша нашата азбука и горе-долу да чета — когато бях малка, известно време имахме селско училище и свещеникът ни преподаваше. Речникът на непознатия доста ме объркваше, но заедно успяхме да намерим думата «рамо». Той изглеждаше объркан и отново попита. «Dracul?» После вдигна монетата. Докоснах рамото си през блузата и кимнах. Той погледна към земята и почервеня и изведнъж почувствах, че от двама ни аз съм по-смелата. Откопчах жилетката си и я съблякох, а после отвързах пазвата на ризата си. Сърцето ми туптеше, но нещо ми беше станало и не можех да спра. Той извърна очи, но аз свалих ризата си до рамото и посочих.