Откакто се помня, на рамото ми има нарисуван малък тъмнозелен дракон. Майка ми каза, че го слагали на едно дете от всяко поколение в семейството на баща ми и че той избрал мен, защото мислел, че като пораснем със сестрите ми, аз ще съм най-грозна. Казал, че според дядо му това е необходимо, за да пази семейството ни от зли духове. Бях чувала историята не повече от веднъж-дваж, защото баща ми не обичаше да говори за това, и дори не знаех кои роднини от неговото поколение носят този белег — дали той самият или някой от братята и сестрите му. Моят дракон изглеждаше по-различен от този на монетата, така че докато непознатият не попита дали съм виждала дракон и другаде, изобщо не бях свързвала двете картинки.
Чужденецът внимателно огледа дракона на кожата ми, като държеше монетата наблизо, но не ме докосна, нито се наведе по наблизо. Лицето му беше все така изчервено и очевидно се успокои, когато отново вързах ризата си и си облякох жилетката. Той прегледа речниците си и ме попита кой ми е сложил този дракон. Когато му казах, че баща ми го е направил с помощта на една старица от село, знахарка, той ме попита може ли да поговори с баща ми за това. Аз завъртях глава толкова силно, че той отново се изчерви до ушите. После с големи затруднения ми каза, че семейството ми произхожда от рода на злия княз, който построил замъка над реката. Този княз, когото наричали «син на дракона», убил много хора. Каза, че князът после станал приколичи, вампир. Аз се прекръстих и призовах Дева Мария на помощ. Той ме попита дали съм чувала тази история и аз отвърнах — не. Попита ме на колко съм години и дали имам братя и сестри, дали и други хора на село носят същата фамилия.
Накрая аз посочих слънцето, което почти беше залязло, за да му подскажа, че трябва да тръгвам и той бързо се изправи със сериозен вид. Подаде ми ръка и ми помогна да стана. Когато хванах ръката му, сърцето ми затуптя чак в пръстите. Засрамих се и бързо се обърнах. После обаче си помислих, че той прекалено много се интересува от зли духове и може да си навлече беди. Може би трябваше да му дам нещо да се защитава. Посочих към земята и към слънцето. «Ела утре», казах му. Той се поколеба, но накрая се усмихна. Нахлупи си шапката и докосна периферията й. После изчезна в гората.
На другата сутрин, когато отидох на кладенеца, той седеше в кръчмата със старците и пак пишеше нещо. Стори ми се, че ме видя, но не показа да ме е познал. Много се зарадвах вътрешно, защото разбрах, че е запазил тайната ми. Следобед, когато баща ми, майка ми и братята и сестрите ми бяха навън, аз извърших един грях. Отворих дървената ракла на родителите си и взех оттам малката сребърна кама, която бях виждала преди. Майка ми беше казала веднъж, че с нея се убиват вампири, ако почнат да безпокоят хората или стадата. Взех и шепа чесън от градината на майка. Скрих всичко това в престилката си, когато тръгнах за нивата.
Този път братята ми дълго работиха с мен и нямаше как да ги изгоня, но накрая казаха, че се връщат в село, и ме подканиха да тръгвам с тях. Аз обаче казах, че ще набера малко билки от гората и ще дойда след малко. Когато стигнах при непознатия, когото намерих навътре в гората на нашите камъни, вече бях много притеснена. Той пушеше лулата си, но когато се приближих, я остави и скочи на крака. Седнах с него и му показах какво съм му донесла. Като видя ножа, той се изненада, а когато му обясних, че се използва да убива приколичи, изглеждаше заинтригуван. Искаше да ми го върне, но аз го замолих толкова настойчиво, че той спря да се усмихва и замислено го прибра в раницата си, като първо го зави в кърпата ми. После му дадох и чесъна и го накарах да сложи малко в джобовете на сакото си.
Попитах го колко ще остане в нашето село и той ми показа пет пръста — още пет дни. Даде ми да разбера, че ще обиколи няколко близки села, като ще ходи дотам пеша от нашето село, за да говори с хората за замъка. Попитах го къде ще отиде, когато след пет дни си замине от село. Той отвърна, че отива в една страна, наречена Гърция, за която бях чувала, и че после ще се върне в своето село в родината си. Върху горската пръст той нарисува своята страна, наречена Англия, която явно беше остров доста далеч от нашия край. Показа ми и къде се намира университетът му — не разбрах какво значи това — и написа името му в пръстта. Още помня тези букви — ОКСФОРД. После няколко пъти сама си ги изписвах, та да мога отново да ги погледам. Това беше най-странната дума, която някога бях чувала.