Изведнъж осъзнах, че той съвсем скоро ще си тръгне и че никога повече няма да го видя, нито него, нито някого като него, и очите ми се напълниха със сълзи. Не исках да плача — никога не съм плакала заради някого от досадните мъже на село — но сълзите не ме послушаха и потекоха по бузите ми. Той придоби много разтревожен вид, измъкна от джоба на сакото си една бяла кърпичка и ми я подаде. Какво има? Поклатих глава. Той бавно се изправи и ми подаде ръка да стана, както беше направил и предишната вечер. Докато се изправях, се препънах и без да искам, паднах отгоре му, а когато той ме подхвана, двамата се целунахме. После се обърнах и избягах през гората. На пътя спрях и погледнах назад. Той седеше там, неподвижен като дърво, и гледаше след мен. С всички сили хукнах към къщи и цяла нощ лежах будна, стискайки кърпичката му в ръка.
На другата вечер го заварих на същото място, сякаш изобщо не беше помръдвал оттам, след като го оставих предишния ден. Изтичах към него и той отвори ръце и ме прегърна. Когато най-сетне престанахме да се целуваме, той простря сакото си на земята и легнахме на него. В този час разбрах, малко по малко, какво е любовта. Съвсем близо над мен очите му бяха сини като небето. Той втъкна цветя в плитките ми и целуна пръстите ми. Много от нещата, които правеше, ме изненадваха, както и нещата, които аз правех, и знаех, че не бива, че е грешно, но се чувствах като че ли над нас се е отворило цялото райско щастие.
Преди да замине, прекарахме още три нощи. Срещахме се всяка вечер. Измислях всякакви оправдания пред майка ми и баща ми и винаги се връщах у дома с билки, все едно затова съм ходила в гората. Всяка вечер Бартоломео ми казваше, че ме обича и ме молеше да тръгна с него. Искаше ми се да го послушам, но се страхувах от широкия свят, откъдето идваше, и не можех да си представя, че ще избягам от баща си. Всеки път го питах не може ли да остане при мен на село, но той клатеше глава и казваше, че трябва да се върне у дома, при работата си.
Последната вечер преди да си тръгне, аз се разплаках в мига, в който се докоснахме. Той ме прегърна и целуна косата ми. Никога не бях срещала толкова нежен и мил мъж. Когато спрях да плача, той свали от ръката си малък сребърен пръстен с печат. Не бях сигурна, но сега мисля, че е бил печатът на университета му. Носеше го на кутрето на лявата си ръка. Свали го и го сложи на безименния ми пръст. После ме попита дали ще се омъжа за него. Явно беше разучавал речниците си, защото веднага го разбрах.
Идеята първо ми се стори толкова невероятна, че отново се разплаках — бях много млада — но после се съгласих. Той ми обясни, че ще се върне за мен след четири седмици. Щял да отиде до Гърция да се погрижи за нещо — какво точно не можах да разбера. После щял да се върне за мен и да плати на баща ми, за да е доволен. Опитах се да му обясня, че нямам зестра, но той дори не ме слушаше. Усмихнато ми показа ножа и монетата, които му бях дала, а после взе лицето ми в шепи и ме целуна.
Трябваше да съм щастлива, но чувствах, че край нас витаят зли духове и се страхувах дали нещо няма да му попречи да се върне. Всеки миг, който прекарахме заедно онази вечер, беше много сладък, защото мислех, че е последен. Той беше толкова уверен, толкова сигурен, че скоро ще се видим отново. Вече се смрачаваше и аз все не можех да се сбогувам с него, но накрая започнах да се боя от гнева на баща ми, целунах Бартоломео за последно, уверих се, че чесънът е в джобовете му и го оставих. Няколко пъти се извръщах назад. Всеки път, когато поглеждах назад, той стоеше сред дърветата с шапка в ръка. Изглеждаше много самотен.
Докато вървях обратно, плачех и свалих пръстена от ръката си, целунах го и го завързах в кърпата си. Когато стигнах у дома, баща ми беше ядосан и ме попита къде съм ходила по тъмното без разрешение. Казах му, че приятелката ми Мария е изгубила една коза и съм й помагала да я търси. Легнах си с натежало сърце, като ту ме обземаше надежда, ту пак се натъжавах.
На другата сутрин чух, че Бартоломео си е заминал, като един селянин го взел с каруцата си до Търговище. Денят ми беше дълъг и тъжен, а вечерта отидох на нашето място в гората, за да постоя малко сама. Само като видях мястото и пак заплаках. Седнах на камъните ни, а после легнах там, където двамата лежахме всяка вечер. Зарових лице в земята и се разхълцах. После усетих, че ръката ми докосва нещо сред тревите и за мое удивление намерих пакет писма в пликове. Нищо не разбирах от написаното на тях, което явно беше адресът на някакъв човек, но на гърба им беше напечатано неговото прекрасно име, като в книга. Отворих някои от тях и целунах почерка му, макар да разбирах, че писмата не са предназначени за мен. За момент се запитах дали не ги е писал на друга жена, но бързо прогоних тази мисъл. Досетих се, че писмата сигурно са изпаднали от раницата му, когато я отвори да ми покаже камата и монетата, които му подарих.