Първо реших да му ги изпратя по пощата в Оксфорд на Английския остров, но не виждах как мога да го направя незабелязано. Не знаех и как да платя, за да изпратя нещо. Сигурно изпращането на такъв пакет до неговия далечен остров щеше да струва доста пари, а аз никога не бях притежавала пари, ако изключим монетата, която бях дала на Бартоломео. Реших да ги запазя и да му ги върна, когато дойде да ме вземе.
Четирите седмици изминаха бавно, много бавно. Броях дните, като правех резки на едно дърво до нашето тайно място. Работех на нивата, помагах на майка ми, предях и тъчах дрехите за идващата зима, ходех на църква и се ослушвах за вести от Бартоломео. Отначало старците говореха за него и клатеха глави заради любопитството му към вампирите. «Нищо добро няма да излезе», казваше един и останалите се съгласяваха. Като слушах тези думи, ме обземаше ужасна смесица от щастие и болка. Радвах се, че чувам някой да говори за него, защото самата аз не можех никому и думичка да кажа, но и цялата потръпвах при мисълта, че той може да си навлече беди с тези приколичи.
Непрекъснато се питах какво ще се случи, когато се върне. Дали ще дойде у дома, ще почука на вратата и ще поиска от баща ми ръката ми? Представях си колко ще се изненадат близките ми. Всички ще се съберат на вратата и ще го зяпат, а Бартоломео ще им даде подаръци и аз ще ги целуна за сбогом. После той ще ме отведе с чакащия файтон, а може би дори с автомобил. Ще напуснем селото и ще прекосим непознати земи, които дори не можех да си представя, отвъд планините, отвъд големия град, където живееше сестра ми Ева. Надявах се, че ще се отбием да видим Ева, защото винаги нея съм обичала най-много. Бартоломео също щеше да я хареса, защото беше силна и смела, пътешественик като него.
Така минаха четири седмици и в края на четвъртата вече бях изморена и дори не можех да ям и да спя. Когато резките на дървото показаха, че и четвъртата седмица си отива, аз зачаках знак за завръщането му. Влезеше ли в селото файтон, сърцето ми подскачаше от трополенето на колелата. Три пъти на ден ходех на кладенеца за вода, като се оглеждах и ослушвах за новини. Казвах си, че сигурно няма да дойде точно след четири седмици и че ще трябва да почакам още една седмица. След петата седмица се разболях и бях сигурна, че князът на приколичите го е убил. Веднъж дори ми хрумна, че моят любим може да се върне при мен самият той вампирясал. Хукнах към църквата посред бял ден и се помолих пред иконата на пресветата Дева да изгони тази ужасна мисъл.
След шест-седем недели вече изгубих надежда. На осмата седмица изведнъж по много признаци, за които бях чувала от омъжените жени, разбрах, че ще имам дете. Нощем тихо плачех в леглото сред сестрите си и ми се струваше, че целият свят, даже Господ Бог и света Богородица са ме изоставили. Не знаех какво се е случило с Бартоломео, но бях убедена, че е нещо ужасно, защото знаех, че искрено ме обича. Тайно събирах билки и корени, за които казваха, че пречат да дадеш живот на дете, но нямаше полза. В утробата ми детето беше силно, по-силно от мен и аз заобичах тази сила въпреки себе си. Когато тайно слагах ръка на корема си, чувствах любовта на Бартоломео и вярвах, че не ме е забравил.
Знаех, че трябва да напусна село, преди да опозоря семейството си и да си навлека гнева на баща ми. Помислих си дали да не потърся старицата, която ми даде монетата. Може би тя щеше да ме прибере и да ми позволи да й готвя и чистя. Беше дошла от едно от селата над Арджеш, край замъка на приколика, но не знаех кое точно, нито пък дали е още жива. Нагоре в планината имаше мечки и вълци, а и много зли духове, и не смеех да се впусна в гората съвсем сама.
Накрая реших да пиша на сестра си Ева — вече й бях писала един-два пъти. Взех малко хартия и един плик от къщата на свещеника, където понякога работех в кухнята. В писмото описвах положението си и я умолявах да дойде да ме вземе. След още пет седмици дойде отговорът й. Слава Богу, селянинът, който го донесе заедно с малко продукти, го даде на мен, а не на баща ми, и успях да го прочета тайно в гората. Коремът ми вече се окръгляше и осезаемо ми напомни за себе си, докато сядах на един пън, но все още успявах да скрия напълняването в престилката си.
В писмото имаше пари, румънски пари, повече отколкото бях виждала някога през живота си, а бележката на Ева беше кратка и практична. Пишеше ми да изляза от село пеша и да отида до съседното село, на около пет километра, където да се кача на каруца или камион до Търговище. Оттам трябва да си намеря превоз до Букурещ, а в Букурещ да се кача на влака до унгарската граница. Мъжът й щял да ме посрещне на граничния пункт в Т. — на 20 септември — още помня тази дата. Пишеше да организирам пътуването си колкото може по-добре, за да пристигна на точно на този ден. В писмото имаше и подпечатана покана от унгарското правителство, която щеше да ми помогне да вляза в страната. Накрая пишеше, че ме обича, че трябва много да се пазя и да внимавам по пътя. Когато прочетох писмото, целунах името й и я благослових от дън душа.