Прибрах мизерните си вещи в една малка бохча заедно с хубавите ми обувки, които пазех за пътуването с влака, писмата, които Бартоломео беше изгубил, и сребърния му пръстен. Една сутрин като излизах от къщи, прегърнах и целунах майка ми, която вече остаряваше и все по-често боледуваше. Исках после да знае, че все пак съм й казала сбогом. Мисля, че тя се изненада, но нищо не ме попита. Онази сутрин, вместо да отида на нивата, аз тръгнах през гората, като се стремях да вървя по-далеч от пътя. Спрях да се сбогувам и с тайното място, където се виждахме с Бартоломео. Резките от четирите седмици чакане вече избледняваха. На това място сложих пръстена на ръката си и вързах кърпа на главата си като омъжена жена. Усещах приближаването на зимата в жълтеещите листа и хладния въздух. Постоях малко, а после поех по пътя към следващото село.
Не помня цялото пътуване, само че бях много уморена и понякога много гладна. Една вечер спах в къщата на някаква възрастна жена, която ме нахрани с топла супа и ми каза, че мъжът ми не бива да ме оставя да пътувам сама. Друг път преспах в един обор. Накрая намерих превоз до Търговище, а оттам — до Букурещ. Когато можех, си купувах хляб, но не знаех колко пари ще ми трябват за влака, затова много внимавах. Букурещ беше голям и красив град, но се уплаших от многото хора, всичките добре облечени, и от мъжете, които нахално ме гледаха по улиците. Трябваше да спя на гарата. Влакът също беше страшен, огромно черно чудовище. Щом седнах вътре обаче, точно до прозореца, малко ми олекна на сърцето. Пътувахме през чудни места — планини, реки, поля, съвсем различни от трансилванските ни гори.
На гарата научих, че е 19 септември, и заспах на една пейка, докато един от граничарите не ме пусна в будката си и не ми даде топло кафе. Попита ме къде е мъжът ми, а аз му казах, че отивам в Унгария да го видя. На следващата сутрин един човек в черен костюм и шапка ме потърси. Имаше приветливо лице и ме целуна по двете бузи и ме нарече «сестро». От този момент заобичах девера си, обичах го до смъртта му и още го обичам. Той ми беше брат повече от когото и да било от родните ми братя. Грижеше се за всичко, купи ми топъл обяд във влака, където се хранихме на маса с покривка. Обядвахме и гледахме през прозореца нижещите се гледки.
На гарата в Будапеща ни чакаше Ева. Носеше костюм и прекрасна шапка и ми заприлича на кралица. Тя ме прегърна и ме разцелува. Бебето ми се роди в най-хубавата болница в Будапеща. Исках да я кръстя Ева, но Ева каза, че предпочита тя да й даде име и я нарече Елена. Беше красиво бебе, с големи тъмни очи, и рано започна да се усмихва, още когато беше на пет дни. Хората казваха, че не са виждали толкова малко бебе да се усмихва. Надявах се, че ще вземе сините очи на Бартоломео, но тя приличаше на моя род.
Изчаках и му писах едва когато се роди бебето, защото исках да му кажа за истинско дете, а не само че съм бременна. Когато Елена беше на един месец, помолих девера си да ми помогне да намеря адреса на университета на Бартоломео, Оксфорд, и лично изписах непонятните думи на плика. Деверът ми написа писмото на немски вместо мен и аз се подписах отдолу. В писмото съобщавах на Бартоломео, че съм го чакала три месеца и че съм напуснала селото, защото съм разбрала, че нося детето му. Разказвах му за пътуването си и за дома на сестра ми в Будапеща. Описах му нашата Елена, колко е сладка, колко е весела. Казвах му, че го обичам и че се страхувам да не би да му се е случило нещо ужасно, щом не е дошъл. Питах го кога ще го видя и дали ще дойде в Будапеща да ме вземе с Елена. Казвах му, че каквото и да се е случило, ще го обичам до края на живота си.
После отново зачаках, този път много, много дълго и когато Елена вече правеше първите си крачки, дойде писмо от Бартоломео. Беше от Америка, а не от Англия, и беше написано на немски. Деверът ми го преведе, с много нежен глас, но усетих, че е твърде честен, за да изопачи нещо. В писмото си Бартоломео пишеше, че е получил писмо от мен, което първо е стигнало до предишния му дом в Оксфорд. Учтиво ми казваше, че никога не е чувал за мен, нито е виждал името ми и че никога не е ходил в Румъния, така че детето, което описвам, не би могло да е негово. Съжалявал да чуе такава тъжна история и ми желаел повече късмет. Писмото беше кратко и много мило, не грубо, и наистина нямаше никакви признаци, че ме познава.