— Моля те, попитай я дали знае нещо за вампирите, което би могло да ни помогне.
Когато Хелън преведе молбата ми, видях, че съм разбил крехкото ни спокойствие. Майка й погледна встрани и се прекръсти, но след миг явно събра сили и заговори. Хелън внимателно слушаше и кимаше.
— Казва да запомниш, че вампирът може да променя вида си. Може да дойде при теб под всякакви форми.
Попитах какво означава това, но майката на Хелън вече разсипваше яденето в чиниите ни с трепереща ръка. Горещината от фурната и мирисът на печеното и на хляба изпълниха тясната къщичка и ние охотно се нахранихме, макар и в мълчание.
От време на време майката на Хелън ми подаваше още хляб, потупваше ръката ми или ми наливаше топъл чай. Храната беше проста, но вкусна и обилна, а слънчевите лъчи надничаха през предните прозорци, за да украсят трапезата ни.
Когато свършихме, Хелън излезе навън да изпуши една цигара, а майка й ми махна да я последвам от другата страна на къщата. В задния двор имаше курник с няколко пилета и клетка с два дългоухи заека. Майката на Хелън измъкна един от зайците и двамата постояхме заедно в приятелско мълчание, почесвайки меката главичка на зайчето, което примигваше и леко се дърпаше. През един от прозорците дочух, че Хелън се зае да мие чиниите. Слънцето топлеше косите ми, а отвън зелените поля жужаха и потрепваха с неуморен оптимизъм.
Като дойде време да тръгваме към автобуса, аз прибрах писмата на Роси в куфарчето си. Когато излязохме, майката на Хелън застана на прага; явно нямаше намерение да ни изпрати през селото до автобусната спирка. Хвана двете ми ръце в своите и сърдечно ги разтърси, като ме гледаше право в лицето.
— Казва, че ти пожелава на добър път, не само сега, а завинаги, и че ще намериш каквото търсиш — обясни Хелън. Взрях се в тъмните очи на жената и от сърце й благодарих. Тя прегърна Хелън, тъжно задържа лицето й в ръцете си и после ни пусна.
В края на улицата се обърнах да я погледна. Тя стоеше на прага, подпряла ръка на рамката на вратата, като че ли уморена от гостуването ни. Оставих куфарчето си в прахта и се върнах, толкова бързо, че дори не разбрах как стигнах до нея. Спомних си за Роси, прегърнах я и целунах меката й, набръчкана буза. Тя се притисна към мен, с една глава по-ниска, и зарови лице в рамото ми. Изведнъж се дръпна и изчезна в къщата. Помислих, че иска да остане сама с чувствата си и също се обърнах, но след миг тя се върна. За мое удивление тя грабна ръката ми и затвори шепата ми върху нещо малко и твърдо.
Когато отворих пръсти, видях сребърен пръстен с миниатюрен герб. Веднага разбрах, че това е пръстенът на Роси, който тя му връща чрез мен. Лицето й светеше над него; тъмните й очи блестяха. Наведох се и отново я целунах, този път по устата. Устните й бяха топли и сладки. Когато я пуснах, за да се върна бързо при куфарчето си и при Хелън, на лицето на възрастната жена проблясваше една-единствена сълза. Чел съм някъде, че няма такова нещо като една-единствена сълза, било старомодна поетична тропа. Може би е така, наистина, защото нейната сълза беше просто приятелка на моята.
Щом се качихме в автобуса, извадих писмата на Роси и внимателно отворих първото. Прилагайки го тук, ще уважа желанието на Роси да защити анонимността на своя приятел чрез псевдоним, партизанско име, както го наричаше той. Беше много странно, че отново видях почерка на Роси — същия, но малко по-млад, по-гладък — по пожълтелите страници.
— Тук ли ще ги четеш? — Хелън, почти облегната на рамото ми, май беше изненадана.
— Защо, ти можеш ли да чакаш?
— Не — отвърна тя.“
Глава 45
20 юни 1930 г.
Скъпи приятелю,
В момента тук няма жива душа, с която да си поговоря, и закопнял най-вече за твоята компания, аз се озовах с писалка в ръка — а картината, на която се наслаждавам в момента, щеше да те изпълни с обичайното ти кротко изумление. Самият аз днес съм обсебен от непрестанно неверие — и ти нямаше да повярваш, ако можеше да видиш къде съм — всъщност съм в един влак, макар че това само по себе си не казва нищо. Влакът обаче пуфти към Букурещ. Ей Богу, приятелю, въпреки оглушителната свирка на влака сякаш чувам какво щеше да кажеш. Но е истина. Не мислех да идвам насам, но едно забележително събитие ме накара да променя решението си. Само допреди няколко дни бях в Истанбул, където предприех малко скришно проучване, и там открих нещото, заради което ми се прииска да дойда тук. Не, не ми се прииска, по-точно би било да кажа, че съм скован от страх, но при все това се чувствам длъжен да продължа. Ти си такъв върл рационалист — тези истории изобщо няма да те развълнуват, но, по дяволите, как ми се иска да можех да разчитам на твоя съвет в тази екскурзия; ще се нуждая от всяка фибра на моя мозък, че и от повече, за да намеря това, което търся.