Така или иначе, вчера в университета намерих един млад професор по археология, който беше достатъчно мил да ме осведоми, че един от колегите им, някой си господин Джорджеску, бил голям специалист по историята на Снагов и това лято копаел там. Разбира се, тази новина извънредно ме развълнува и реших да поверя себе си, картите, чантите и всичко останало в ръцете на шофьора, който утре ще ме изведе оттук; мястото е само на няколко часа с кола от Букурещ, казва той, затова ще тръгнем в един. Сега трябва да отида да обядвам някъде — малките ресторантчета тук са необичайно симпатични, с нотки на ориенталски разкош в кухнята — преди да сме тръгнали.
Вечерта
Скъпи приятелю,
Не мога да спра да пиша тези псевдописма — дано някога те наистина ти разкажат тази история, — защото денят ми беше забележителен и просто трябва да поговоря с някого. Потеглих от Букурещ в приятно чисто такси, управлявано от също толкова спретнат човечец, с когото успях да разменя само две думи (като едната беше Снагов). След кратка справка с пътните ми карти и много успокоителни потупвания по рамото (по моето рамо, разбира се) все пак потеглихме. Отне ни целия следобед. Търкаляхме се предимно по павирани, но твърде прашни пътища и сред прелестен пейзаж, предимно полски, но от време на време и горист, докато накрая стигнахме Снагов.
Първият ми досег с мястото дойде, когато шофьорът развълнувано посочи нанякъде с ръка, а аз проследих жеста му и видях само гори. Това обаче се оказа само въведение. Не съм сигурен какво бях очаквал; вероятно съм бил така погълнат от любопитството си на историк, че даже не съм имал време да помисля какво мога да очаквам. Маниите ми обаче се разпръснаха още в първия миг щом съгледах езерото. Мястото е пленително, приятелю, идилично и неземно. Представи си, ако искаш, искряща дълга водна повърхност, в която можеш да зърнеш отражението на пътя между гъстите гори. Тук-там сред дърветата се гушат чудни вили — често се вижда само изящен комин или завиваща стена — повечето от които явно са строени в началото на миналия век или даже още по-отдавна.
Когато стигнеш до мястото, където гората се отваря към езерото — паркирахме близо до малко западнало ресторантче, пред което бяха издърпани три лодки — пред погледа ти се ширва гледката към острова, където се намира манастирът, а там — най-после! — се открива панорама, която несъмнено се е запазила почти непокътната през вековете. С лодка до острова се стига бързо, а той е горист досущ като бреговете на езерото. Над дърветата се извисяват приказните византийски куполи на манастирската църква, а над водата се носи звън на камбани — както по-късно научих, един от монасите ги удря с дървен чук. Точно този звън на камбаните над водата преобърна сърцето ми; прозвуча ми като едно от онези послания от миналото, които плачат да бъдат прочетени, дори и ако не можеш да разбереш какво означават. Застанали пред водата, която отразяваше косите слънчеви лъчи на късния следобед, с шофьора ми можехме да сме шпиони на турската армия, дошли да огледат бастиона на чуждата вяра, а не двама прашни представители на нашето съвремие, облегнати на своя автомобил.
Можех да остана да гледам и слушам още дълго, без да се усетя, но твърдото ми решение да открия археолога преди да падне нощта ме прати в ресторанта. С жестове и с най-добрия си международно опростен латински успях да наема лодка до острова. Да, да, там бил един човек от Букурещ и копаел с лопата, успя да ме увери управителят — и двайсет минути по-късно вече слизах на островния бряг. Отблизо манастирът беше още по-прекрасен и доста застрашителен с древните си стени и високите куполи, всеки увенчан с богато украсен седмовръх кръст. Лодкарят ни поведе нагоре по стръмните стъпала и аз се канех веднага да вляза през огромните дървени порти, но човекът ни упъти да минем отзад.
Докато обикалях прекрасните старинни стени, внезапно осъзнах, че за пръв път наистина крача по стъпките на Дракула. Дотогава вървях по следите му през плетеница от документи, но сега ходех по земята, която вероятно са тъпкали и неговите крака — в какви ли обувки? Кожени ботуши, за които са закопчани страховити шпори? Ако бях от онези, които се кръстят, моментално щях да ударя един кръст; всъщност изведнъж усетих силен порив да потупам лодкаря по грубия вълнен пуловер и да го помоля, докато е време, да ни откара отново на брега. Както се досещаш, нищо такова не направих и се надявам, че няма вечно да съжалявам, задето спрях ръката си.