Зад църквата сред огромно море от развалини наистина намерихме мъж с лопата. Изглеждаше сърдечен мъж на средна възраст с къдрава черна коса, разпасана бяла риза и навити до лакътя ръкави. До него работеха две момчета, които внимателно обръщаха пръстта на ръка и от време на време той оставяше лопатата и се присъединяваше към тях. Бяха се съсредоточили върху съвсем малко място, като че ли там бяха намерили нещо интересно, и вдигнаха глави едва когато нашият лодкар извика за поздрав.
Мъжът с бялата риза излезе напред, като огледа всички ни с проницателните си тъмни очи, и лодкарят някак ни представи, подпомогнат от шофьора. Протегнах ръка и пробвах един от малкото си румънски изрази, макар че накрая пак се спасих в английския: „Ма numesc Bartolomeo Rossi. Nu va suparati…“ Научих този възхитителен израз, с който румънците спират някой непознат, за да го помолят да ги упъти, от портиера в букурещкия ми хотел. Буквално означава „не се ядосвайте“ — представяш ли си ежедневна фраза, която повече да загатва за миналото? „Не вади ножа, приятелю, просто се изгубих в гората и те моля да ми покажеш пътя.“ Не знам дали задето използвах този израз или вероятно заради безбожния ми акцент, но археологът избухна в смях и ми стисна ръката.
Отблизо той беше набит човек с доста тъмен тен и мрежа от бръчици край очите и устата. Два предни зъба липсваха от усмивката му, а повечето от останалите му зъби светеха в злато. Ръката му беше удивително силна, суха и груба като на селянин. „Бартоломео Роси“, каза той с плътен глас, още през смях. „Ма питезс Велиор Джорджеску. Приятно мий. С какво мога да помогна?“ За момент се отнесох при пешеходната ни екскурзия миналата година; той сякаш беше един от онези обрулени от суровия климат шотландци, които непрекъснато питахме за пътя, само че с тъмна вместо пясъчноруса коса.
„Вие говорите английски?“, учудих се аз глуповато.
„Донякъде“, каза мистър Джорджеску. „Отдавна не шъм имал възможност да практикувам, но шкоро езикът ми ще швикне.“
Той говореше гладко и имаше богат речник, с леко търкалящо се „р“.
„Прощавайте“, казах припряно, „доколкото разбирам, вие се интересувате от Влад III и много ми се иска да поговорим. Аз съм историк от Оксфордския университет.“
Той кимна.
„Радвам се, че се интересувате. Дошъл сте чак тук шамо за да видите гроба му?“
„Ами, надявах се…“
„Ха, надявал ше, надявал ше“, каза мистър Джорджеску и ме потупа по рамото, но жестът му не беше груб. „Ще трябва да поохладя надеждите ви, младежо.“
Сърцето ми подскочи — възможно ли е и този мъж да не вярва, че Влад е погребан тук? Реших да изчакам по-сгоден момент, за да задам още въпроси, а първо да го изслушам внимателно. Той любопитно ме изучаваше и ето че пак се усмихна.
„Ела, да ше поразходим наоколо.“ Той набързо даде някакви разпореждания на помощниците си, като явно ги подкани да спрат работа, защото те изтупаха ръцете си и се проснаха под едно дърво. Той подпря лопатата си на една полуразкопана стена и ми махна да го последвам. На свой ред аз освободих шофьора и лодкаря, като тикнах сребърна монета в шепата на лодкаря. Той докосна шапката си и изчезна, а шофьорът седна до развалините и извади джобната си манерка.
„Много добре. Първо ще обиколим отвън.“ Мистър Джорджеску ми махна с широката си длан. „Знаете ли историята на острова? Малко? През четиринайсети век тук имало църква, а манастирът бил построен малко по-къшно през същия век. Първата църква била дървена, а втората — каменна, но каменната църква потънала право в езерото през 1453 година. Забележително, не мишлите ли? Дракула дошъл на власт във Влахия за втори път през 1462 година с особени намерения. Според мен харесал манастира, защото островът е лесно защитим — той винаги търсел места, където да се окопае срещу турците. Този остров е нелош избор, нали?“
Съгласих се, като се мъчех да не го гледам твърде втренчено. Английският му беше очарователен и едва успявах да се съсредоточа върху същинския му разказ, но все пак последната му забележка попадна на място. Само един поглед наоколо стигаше да разбереш, че и неколцина монаси биха могли да защитават тази крепост от нашественици. Велиор Джорджеску също се оглеждаше одобрително. „Шледователно, Влад превърнал манастира в крепост. Изградил край него укрепени стени, затвор и штая за мъчения. Също и тунел за бягство и мост до брега. Хитряга е бил този Влад. Мостът отдавна го няма, разбира се, но аз разкопавам всичко останало. Тук, където копая сега, е бил затворът. Вече открихме няколко шкелета.“ Той се усмихна широко и златните му зъби проблеснаха на слънцето.