„А това трябва да е църквата на Влад, така ли?“, посочих към прекрасната сграда до нас с извисяващите се куполи и тъмните дървета, притиснати към стените й.
„Ней, боя се, че ней“, каза Джорджеску. „Манастирът бил частично изгорен от турците през 1462 година, когато влашкият трон попаднал в ръцете на брата на Влад — Раду, който бил османска марионетка. А точно след като Влад бил погребан тук, ужасна буря отнесла църквата в езерото.“ Значи Влад все пак е погребан тук? Как мечтаех да попитам, но стиснах уста. „Селяните явно решили, че това е божие наказание заради греховете му. Църквата била вдигната отново през 1517 година — отнело три години, но ето го резултатът. Външните стени на манастира са реставрация на около трийшет години.“
Бяхме стигнали края на църквата и той потупа старинната зидария, като че ли потупа задницата на любимия си кон. Докато стояхме там, иззад ъгъла внезапно изникна човек и се приближи към нас — белобрад, прегърбен старец в черно расо и с висока черна цилиндрична шапка с дълги поли, които се спускаха до раменете му. Той ходеше с бастун, а расото му беше прибрано с тясно въженце, на което висеше връзка ключове. На врата му на верижка се поклащаше изящен старинен кръст от същия тип като на черковните куполи.
Толкова бях поразен от привидението, че едва не паднах; не мога да опиша ефекта от появата му, само мога да кажа, че ми се стори, че Джорджеску е призовал някакъв дух. Новият ми познат обаче тръгна напред, усмихна се на монаха и се наведе над възлестата му ръка, където блестеше златен пръстен, който Джорджеску почтително целуна. Старецът явно също го харесваше, защото за кратко положи пръсти на главата на археолога и се усмихна със суха, уморена усмивка, в която имаше по-малко зъби дори и от устата на Джорджеску. Долових името си в разговора им и се поклоних на монаха колкото можах по-възпитано, макар че не успях да се насиля да целуна пръстена.
„«Това е игуменът», обясни ми Джорджеску. «Той е последният тук и с него сега живеят само още трима монаши. Заселил се е тук от млад и познава острова по-добре, отколкото аз бих могъл някога да го опозная. Каза, че си добре дошъл и те благослови. Ако искаш да питаш нещо, казва, че ще ше опита да отговори.» Аз се поклоних признателно и старецът бавно продължи пътя си. Няколко минути по-късно го видях да седи мълчаливо до ръба на срутената стена зад нас, като гарван, кацнал за почивка под следобедното слънце.“
„Целогодишно ли живеят тук?“, попитах Джорджеску.
„О, да. Тук ша и в най-тежките зими.“ Водачът ми кимна. „Ще ги чуеш да пеят вечерната литургия, ако не ши тръгнеш по-раншко.“ Уверих го, че няма да пропусна такава възможност. „Сега да влезем в църквата.“ Заобиколихме до главния вход, огромни резбовани дървени порти, през които влязох в напълно непознат за мен свят, съвсем различен от англиканските параклиси.
Вътре беше студено и преди да успея да видя нещо във всепроникващия мрак на черковната утроба, помирисах остър пушек във въздуха и усетих лепкаво течение от камъните, които като че ли дишаха. Когато очите ми свикнаха със сумрака, единственото, което видяха, бяха слаби бронзови отблясъци и пламъка на свещите. Дневната светлина едва се процеждаше през тежките, тъмно оцветени стъкла. Нямаше пейки, нито столове, като изключим някакви високи дървени тронове, подредени край стената. До входа имаше стойка със запалени свещи, които се стичаха на гъсти капки и миришеха на нажежен восък; някои бяха затъкнати в бронзовата корона на върха на стойката, а други бяха заровени в сандъче в основата й. „Монасите ги палят всеки ден, а случайните гости също палят по някоя свещ“, обясни Джорджеску. „Тези отгоре са за живите, а онези долу са за душите на мъртвите. Горят, докато сами не угашнат.“
В средата на църквата той посочи нагоре и на върха на купола над нас аз видях да плува неясно лице. „Запознат ли сте с нашите византийски църкви?“, попита Джорджеску. „Христос винаги е в шредата и гледа надолу. Това е канделабър, точно по средата на гърдите на Христос висеше огромна корона, която изпълваше основната част от вътрешното пространство на църквата, но свещите в нея бяха угаснали, и това е типично“.
Продължихме до олтара. Изведнъж се почувствах като нашественик, но от монасите нямаше и следа и Джорджеску крачеше напред с енергичността на собственик. В олтара бяха окачени бродирани платове, а пред него на пода лежаха безчет тъкани вълнени килими и черги с народни мотиви, които, ако бях по-неподготвен, щях да нарека турски. Горната част на олтара беше увенчана с няколко богато украсени предмета, сред тях емайлиран кръст и икона на Девата и Младенеца в златна рамка. Зад тях се издигаше стена от светци с тъжни очи и още по-тъжни ангели, а в средата имаше две врати с износена позлата, зад които пурпурни кадифени завеси обвиваха вътрешността на олтара в пълна загадъчност.