Джорджеску претърси масата, очевидно за още хляб. „Е, всъщност не е било толкова просто — както обикновено в румънската история. По-големият брат на Дракула — Мирча, бил убит шамо година по-рано от политическите им врагове в Търговище. Когато Дракула дошъл на власт, той накарал да изровят ковчега на брат му и открил, че горкият човечец бил погребан жив. Тогава изпратил потните за великденското тържество и после хем отмъстил за брат ши, хем намерил евтини работници за планинския ши замък. Край стария замък вече имало тухлени пещи и всички, които оцелели по пътя догоре, били принудени да работят денонощно, да носят тухли и да зидат стените и кулите. Древните песни от този край гласят, че когато работата била свършена, разкошните дрехи на болярите падали на дрипи.“ Джорджеску стържеше по чинията си. „Забелязал съм, че Дракула е бил колкото противен, толкова и практичен човек. Така че утре, приятелю, ще тръгнем по стъпките на нещастните благородници, но с покрита каруца, а не пеш.“
Гледката на селяните, които се разхождат тук в народните си носии сред по-съвременните дрехи на гражданите, е удивителна. Мъжете носят бели ризи, тъмни елеци и огромни кожени цървули, завързани до коляното с кожени върви, все едно оживели римски пастири. Жените, които са най-често тъмнокоси като мъжете и са доста хубавички, носят тежки поли и ризи, над всичко това има стегнато закопчан сукман, а одеждите им са избродирани с пъстри шевици. Изглеждат весел народ, смеят се и викат сред алъш-вериша на пазара, където отидох вчера веднага щом пристигнахме.
Тук съвсем не виждам къде мога да пусна това писмо, така че засега ще ги пазя всичките на сигурно място в раницата си.
Скъпи приятелю,
За мое удоволствие успяхме да се доберем до едно селце на Арджеш, след целодневно пътуване през митично стръмни планини в покритата каруца на селянина, чиято шепа щедро напълних със сребърници. В резултат днес всички кости ме болят, но съм вдъхновен. За мен това село е малко чудо, сякаш излязло от приказките на братя Грим, нереално, иска ми се да можеше да го видиш поне за час, за да почувстваш огромната бездна, която го дели от целия западноевропейски свят. Малките къщички, повечето бедни и схлупени, но пък доста весели на вид, са с дълги стрехи и високи комини, върху които в огромни гнезда летуват щъркели.
Днес следобед го обходих цялото с Джорджеску и открих, че площадчето в центъра е сборното място на селяните, с кладенец за местните жители и гигантско корито за водопоя на добитъка, който минава направо през центъра на селото два пъти на ден. Под едно измъчено дърво се намира кръчмата, шумно заведение, където трябваше непрекъснато да черпя всички с безбожната огнена вода на местните пиячи — сети се за това, когато кротко седнеш в „Златния вълк“ с халба бира в ръка! С един-двама от мъжете там обаче все пак мога наистина да поприказвам.
Някои от тях освен това помнят Джорджеску от последното му идване тук преди шест години и когато за пръв път влязохме в кръчмата днес следобед, го приветстваха със здрави удари по гърба, макар че други явно го отбягваха. Джорджеску казва, че тук сме на един ден път нагоре до крепостта и обратно, но засега никой не иска да ни заведе дотам. Говорят за вълци, мечки и, разбира се, за вампири — приколичи, както ги наричат на своя език. Започвам да схващам няколко думи на румънски и когато се боря да разгадая значението им, изключително ми помагат познанията по френски, италиански и латински. Докато тази вечер разпитвахме неколцина от белокосите пияници, почти цялото селище се изсипа да ни зяпа не особено дискретно — жените, селяните, множество босоноги невръстни дечица, плюс младите девойки, които, както и да го гледаш, са си тъмнооки красавици. В един момент отвсякъде бях обграден от селяни, които се преструваха, че вадят вода или си метат праговете или нещо питат кръчмаря, че не се сдържах и се разсмях на глас, а те вкупом ме зяпнаха.