Когато археологическият ни урок приключи, слънцето вече се спускаше над западните хълмове, а сенките на скалите, дърветата и кулите се издължаваха край нас. „Можем да се върнем до последното село“, замислено каза Джорджеску. „Но пък ако утре ни се прииска пак да разгледаме, ще трябва отново да се катерим. По-добре да нощуваме тук, какво ще кажеш?“
Искаше ми се да кажа „не“, но Джорджеску изглеждаше толкова делово, така по научному уверен, докато се усмихваше със скицника в ръка, че се отказах да му противореча. Той се зае да събира сухи съчки, а аз му помагах и скоро до камъните на старинния крепостен двор, с внимателно изстърган за случая мъх, лумна огън. Джорджеску явно много се радваше на огъня, раздухваше го, стъкваше дървата и дори пригоди примитивна стойка за гърнето, което измъкна от раницата си. Скоро вътре закъкри манджа, а той се зае да реже хляба, усмихвайки се на огъня, и тогава си спомних, че всъщност той беше колкото шотландец, толкова и циганин.
Още преди да стане вечерята, слънцето залезе зад планините и развалините потънаха в мрак, а кулите добиха зловещ вид сред пълния здрач. Нещо — бухали? прилепи? — прехвърчаше насам-натам през бойниците, от които някога са се сипели стрели срещу турските войници. Извадих чергата си и я придърпах колкото може по-близо до огъня. Джорджеску бъркаше неимоверно вкусна манджа и докато се хранехме, той отново поде историята на това място. „Една от най-тъжните легенди за Дракула е свързана с тази крепост. Чувал ли си за първата жена на Дракула?“
Поклатих глава.
„Селяните от близките села разказват нейната история и аз мисля, че тя вероятно е истина. Знае се, че през есента на 1462 г. турците прогонили Дракула от крепостта и когато той отново се качил на влашкия трон през 1476 г., така и не се върнал в крепостта, пък и скоро след това бил убит. Песните в тези села гласят, че в нощта, когато турските пълчища се качили на отсрещната школа ето там — той посочи тъмното кадифе на гората, — те се укрепили на мястото на някогашния замък Поенари и се опитали да разрушат крепостта на Дракула, като я обстрелвали с оръдия през реката. Не успели, затова командирът им издал заповед на другата сутрин всички сили да бъдат хвърлени в атака срещу крепостта.“
Джорджеску млъкна, за да стъкне огъня, който лумна още по-силно; пламъците танцуваха по смуглото му лице и по златните зъби, а черните му къдрици заприличаха на рогчета. „През нощта един роб от турския лагер, който бил роднина на Дракула, тайно изстрелял стрела към прозорците на кулата, където знаел, че се намират личните покои на Дракула. Към стрелата било прикрепено предупреждение да бяга, за да не попадне в ръцете на турците заедно със семейството си. На светлината на свещите в замъка робът видял през прозореца силуета на жената на Дракула, която очевидно прочела съобщението. В старинните си песни селяните разказват, че тя казала на съпруга си, че по-скоро ще стане храна за рибата в Арджеш, отколкото турска робиня. Турците не били особено любезни с пленниците си, нали се сещаш.“ Джорджеску се усмихна сатанински над манджата си. „После тя се изкачила по стъпалата до върха на кулата — вероятно онази там — и се хвърлила долу. Самият Дракула, разбира се, слязъл в тайния си проход и избягал.“ Той кимна безстрастно. „Тази част на Арджеш още се нарича Риу Домней, което ще рече реката на княгинята.“
Както можеш да предположиш, потреперих — този следобед и аз бях надничал в пропастта. Урвата до реката е почти неправдоподобно дълбока.
„Имал ли е Дракула деца от тази жена?“
„О, да.“ Джорджеску ми сипа още малко манджа. „Синът им се казвал Мирча Злия и управлявал Влахия в началото на шестнайсети век. И той бил страшен симпатяга. Неговият род произвел поколения мъже с имената Михня и Мирча, до един противни. Дракула се оженил и втори път, за една унгарка, роднина на Матиаш Корвин, унгарския крал. Двамата също създали доста Дракули.“
„Техни потомци живеят ли още във Влахия или Трансилвания?“
„Не мишля. Щях да ги открия, ако бяха тук.“ Той отчупи голям комат хляб и ми го подаде. „Потомците му от втората линия на рода притежавали земя в района на Секлер и се омесили с унгарците. Последната му издънка се задомила в благородното семейство Геци и после и те изчезнали.“