Докато се връщах към селото, попаднах на още по-изненадваща гледка — едно младо селско момиче стоеше неподвижно на пътя ми в носията си, направо като извадена от историята. Понеже тя не даваше признаци, че ще мръдне, спрях да поговорим и за мое удивление тя ми подари една монета. Очевидно беше много стара — средновековна — и от едната й страна беше изобразен дракон. Сигурен бях, макар и без доказателства, че е била изсечена за Ордена на дракона. Момичето, разбира се, говореше само румънски, но успях някак да науча от нея, че е получила монетата от някаква старица, която слязла в селото им от речните скатове близо до замъка на Влад. Момичето освен това ми каза, че фамилното й име е Геци, макар че явно изобщо не разбираше значението му. Можеш да си представиш как се развълнувах — по всяка вероятност стоях лице в лице с една от потомките на Влад Дракула. Мисълта беше едновременно поразителна и тревожна (макар че чистото лице на момичето и миловидното й държание бяха много далеч от всичко чудовищно или жестоко). Когато се опитах да й върна монетата, тя явно настоя да я задържа, както и направих засега, макар че определено ще се опитам да й я върна. Уговорихме се утре да си поприказваме още и засега ще трябва да устоя на порива да скицирам монетата и вместо това ще се хвана да изучавам речниците си с надеждата да успея да я разпитам по-добре за семейството и произхода й.
Скъпи приятелю,
Снощи постигнах нов напредък в разговорите ми с младата жена, за която ти писах — името й наистина е Геци и тя го изписа пред мен със същите букви, които и Джорджеску написа в бележника ми. Бях изумен от бързината, с която ме разбираше, докато се опитвахме да говорим, и открих, че наред с голямата си природна възприемчивост тя умее да чете и да пише и може да търси с мен думи в речниците. С удоволствие наблюдавах подвижното й лице и блесналите й тъмни очи, когато научаваше нещо ново. Разбира се, тя никога не беше учила чужд език, но несъмнено ще й се удават с лекота, ако получи правилно образование.
Хрумна ми, че това е забележително явление — да откриеш такъв интелект в това затънтено и простовато място; може би е поредното доказателство, че тя е потомка на благородни, образовани, умни хора. Семейството на баща й живее тук от незапомнени времена, но някои от тях са били унгарци, доколкото успях да разбера. Тя каза, че баща й се смята за наследник на княза на Арджешкия замък и че там има заровено някакво съкровище — явно всички селяни мислят така. С големи трудности разбрах, че според тях на празниците на някои светии мястото на заровеното имане се осветява от свръхестествена светлина, но всички по селата се страхуват да го потърсят. Дарбите на момичето, които очевидно многократно надминаваха средата й, ми напомняха за героинята на Харди, прекрасната Тес от рода Д’Ърбървил, благородната краварка. Знам, че ти не смееш да се връщаш по-назад от 1800 г., приятелю, но миналата година аз препрочетох романа и ти го препоръчвам като отклонение от обичайните ти книжни маршрути. Между другото, съмнявам се, че там има някакво съкровище, иначе Джорджеску досега да го е изкопал.
Освен това тя ми разкри изненадващия факт, че един представител на всяко поколение в семейството й трябва да бъде белязан някъде по кожата си с малък дракон. Това, също както името й и разказа на баща й за него, ме убеди, че тя е част от оцеляла клонка от Ордена на дракона. Искаше ми се да поговоря с баща й, но когато го предложих, тя така се притесни, че щеше да е ужасно непочтено да настоявам. Тукашното общество е крайно консервативно и се страхувам да не опетня репутацията й сред нейните съселяни — убеден съм, че тя е поела голям риск дори и само като се съгласи да поговори насаме с мен, заради което съм още по-благодарен за интереса и помощта й.
Сега отивам малко да се поразходя из гората; имам да обмисля толкова много неща, че, струва ми се, трябва малко да си проветря главата.
Скъпи приятелю, единствен мой доверенико,
Изминаха два дни и вече не знам как да ти ги разкажа, нито дали изобщо ще покажа записките си някому. Тези два дни преобърнаха целия ми живот. Изпълниха ме колкото с надежда, толкова и със страх. Чувствам, че през тези дни прекрачих някаква линия и започнах нов живот. До какво ще доведе това в крайна сметка — не знам. Аз съм едновременно най-щастливият човек на тази земя, но и най-тревожният.