Нещо в тона й ме накара да попитам:
— Ти знаеше ли? За работата му?
Тя виновно кимна.
— После ще ти обясня.
Не бях сигурен доколко искам да знам, но самата мисъл, че красивият дългуч ни преследва, определено не ми допадна.
— Какво иска този човек?
— Очевидно подозира, че си тук не просто по научна работа. Смята, че търсиш нещо друго.
— И е прав — изтъкнах аз тихо.
— Решен е да разбере какво е то. Леля ми отклонила детектива от следата, доколкото може, но е доста разтревожена.
— Леля ти знае ли какво… кого търся?
Хелън помълча малко, а после вдигна очи и в тях се четеше молба.
— Да. Реших, че би могла да ни помогне.
— И какъв е съветът й?
— Според нея хубавото е, че утре си тръгваме от Унгария. Предупреди ни дотогава да не говорим с непознати.
— Естествено — казах аз гневно. — Може би Йожеф ще иска да прегледаме заедно някои документи за Дракула на летището.
— Моля те — гласът й едва шепнеше. — Не се шегувай с тези неща, Пол. Може да е много сериозно. Ако изобщо искам да се върна тук…
Засрамено млъкнах. Нямах намерение да се шегувам, репликата ми беше само израз на гняв. Келнерът донесе десерта — сладкиши и кафе, а леля Ева с майчинска загриженост ни подкани да си вземем, като че ли ако ни поохранеше малко, можеше да ни спаси от злините на света. Докато се хранехме, Хелън разказа на леля си за писмата на Роси и Ева бавно кимаше съсредоточено, но нищо не каза. Когато чашите ни се изпразниха, тя решително се обърна към мен и Хелън преведе с наведени очи.
— Скъпо мое момче — каза Ева и улови ръката ми точно така, както сестра й по-рано същия ден, — не знам дали някога пак ще се видим, но се надявам такъв ден да дойде. Междувременно, грижи се за любимата ми племенница или поне я остави тя да се грижи за тебе — тя хвърли на Хелън лукав поглед, но Хелън се престори, че не забеляза, — и гледай двамата да се върнете към учението си живи и здрави. Хелън ми разказа за твоята задача, тя е достойна, но ако скоро не я завършиш, трябва да се върнеш у дома и да помниш, че си направил всичко по силите си. После животът ти трябва да продължи както досега, приятелю, защото си млад и всичко е пред теб. — Тя потупа устните си със салфетката и се изправи. На входа на хотела мълчаливо прегърна Хелън и се приближи да ме целуне по двете бузи. Беше сериозна и макар че в очите й нямаше сълзи, лицето й излъчваше дълбока стаена тъга. Елегантната кола я чакаше. Тя махна през прозореца на колата и повече не я видях.
В следващите няколко секунди Хелън като че ли беше изгубила дар слово. Тя ту се обръщаше към мен, ту се извръщаше настрана. Накрая се съвзе и решително ме погледна.
— Хайде, Пол. Това е последният ни свободен час в Будапеща. Утре ще трябва да бързаме за летището. Искам да се поразходим.
— Да се разходим? — казах аз. — А тайната полиция и интереса й към мен?
— Те искат да разберат какво знаеш, а не да те намушкат в някоя тъмна уличка. Не се възгордявай много — каза тя с усмивка. — Интересуват се от мен точно толкова, колкото и от теб. Ще стоим на добре осветени места, по главната улица, защото ми се иска да видиш града още веднъж.
С удоволствие се съгласих, защото знаех, че това наистина може да е последната подобна възможност в живота ми, и двамата излязохме в топлата нощ. Тръгнахме към реката, вървейки, както обеща Хелън, по оживените улици на града. На големия мост спряхме, а после тя се поразходи напред-назад, замислено плъзгайки ръката си по парапета. Отново спряхме по средата на моста, над ширналата се вода, за да съзерцаваме двете страни на Будапеща, и аз за пореден път почувствах величието на града и ужаса на войната, която почти го беше разрушила. Навсякъде блестяха светлините на града и потрепваха по черната повърхност на реката. Хелън постоя малко облегната на парапета, после се обърна и сякаш неохотно се запъти обратно към Пеща. Беше свалила сакото си и когато се обърна, видях някаква неправилна сянка отзад на блузата й. Приближих се и изведнъж съзрях огромен паяк. Беше изтъкал паяжината си по целия й гръб; ясно виждах блестящите нишки. Спомних си, че и по парапета на моста бях забелязал паяжини, а тя точно там беше прокарала ръката си.
— Хелън — казах тихо, — не се стряскай, но имаш нещо на гърба.
— Какво? — замръзна тя.
— Сега ще го махна — прошепнах нежно. — Някакъв паяк.
Тя потръпна, но послушно застина неподвижно, докато изхвърлих малката твар от гърба й. Признавам, че и аз се уплаших, защото това беше най-големият паяк, който някога бях виждал, почти наполовина колкото дланта ми. Той се удари в парапета до нас с ясно доловимо плясване и Хелън изпищя. Никога досега не я бях чувал да вика от страх и писъкът й изведнъж ме накара здраво да я хвана и да я разтърся, дори да я ударя.