Тургут, вече смълчан, беше поставил броеницата върху гърлото на приятеля си, от което тялото леко се сгърчи, и избра от изцапания сатен на кутията един инструмент по-дълъг от дланта ми, изработен от лъскаво сребро.
— Никога през живота си не съм правил това, Господ да ми е на помощ — каза той тихо. Отвори ризата на мистър Ерозан и аз видях остарялата кожа, пепелявосивите косми по гърдите, които неравномерно се вдигаха и спускаха. Селим се огледа из стаята, внимателно, без да продума, и донесе на Тургут една тухла, очевидно използвана да подпира вратата. Тургут взе този иначе вдъхващ уют предмет и го претегли на ръка. После опря острия край на кола в лявата част на гърдите на жертвата и поде тих напев, в който улових познати думи — от книги, филми, разговори? — «Аллах акбар, Аллах акбар» — Аллах е велик. Знаех, че не мога да накарам Хелън да излезе, нито можех да убедя себе си да напусна стаята, но докато тухлата се спускаше надолу, издърпах Хелън крачка назад. Ръката на Тургут беше огромна и сигурна. Селим държеше кола изправен и при удара той се вряза в плътта с глух звук от разтрошени кости. Край мястото на пробива бавно потече кръв и изцапа бледата кожа. Лицето на мистър Ерозан за миг се сгърчи отвратително и устните му се отдръпнаха и оголиха пожълтелите като на куче зъби. Хелън гледаше втренчено, а аз не смеех да отместя очи; не исках тя да види нещо, което аз не съм способен също да изгледам. Тялото на библиотекаря потръпна, колът изведнъж влезе рязко надолу до дръжката и Тургут седна назад, като че ли изчакваше. Устните му трепереха и по цялото му лице беше избила пот.
След миг тялото се отпусна, после и лицето; устните кротко се прибраха над зъбите на мистър Ерозан, от гърдите му излезе въздишка; краката му в трогателно износените чорапи потръпнаха и замряха. Здраво държах Хелън и я усетих как потрепери до мен, но нищо не каза. Тургут вдигна отпуснатата ръка на приятеля си и я целуна. По зачервеното му лице се търкаляха сълзи и се стичаха в мустаците му. Той покри очи с шепи. Селим докосна веждата на мъртвия библиотекар, после се изправи и стисна рамото на Тургут.
След малко Тургут се съвзе достатъчно, за да стане и да издуха носа си в кърпичка.
— Беше много добър човек — каза ни той с треперлив глас. — Щедър, мил човек. Сега почива в мир при Мохамед, вместо да влезе в редиците на адските легиони. — Той се обърна да избърше сълзите си. — Приятели, трябва да изнесем тялото оттук. В една от болниците има лекар, който може… да ни помогне. Селим ще остане тук на заключена врата, докато аз отида да се обадя, после лекарят ще дойде с линейката и ще подпише необходимите документи. — Тургут извади от джоба си няколко глави чесън и нежно ги остави върху устата на мъртвия. Селим извади кола и го изми в мивката в ъгъла, после внимателно го прибра в красивата кутия. Тургут изчисти всички следи от кръв, превърза гърдите на човека с кухненска кърпа и закопча ризата му, после свали един чаршаф от леглото и двамата заедно го постлахме върху тялото, покрихме спокойното вече лице.
— Сега, скъпи мои приятели, ще ви помоля за една услуга. Видяхте какво могат живите мъртви, вече знаем, че те са сред нас. Трябва да се пазите непрекъснато. Освен това трябва да отидете в България — колкото е възможно по-скоро — още тези дни, стига да успеете да го уредите. Обадете ми се у дома, когато сте готови с плановете си. — Той ме погледна изпитателно. — Ако не се видим лично, преди да тръгнете, желая ви колкото може повече късмет и най-вече да се върнете живи и здрави. Непрестанно ще мисля за вас. Моля ви, обадете ми се, като дойдете в Истанбул, ако изобщо се върнете тук.
Надявах се, че имаше предвид «ако изберете този маршрут», а не «ако оцелеете в България». Той сърдечно ни разтърси ръцете, а после Селим се ръкува с мен и срамежливо целуна ръка на Хелън.
— Сега ще тръгваме — каза Хелън простичко, хвана ме под ръка, двамата излязохме от тъжната стая и слязохме по стълбите на улицата.“
Глава 54
„Първото ми впечатление от България — а и споменът, който до ден-днешен пазя за нея — бяха планините, гледани от въздуха, високи планини с дълбоки урви, тъмнозелени и почти недокоснати от пътища, като изключим някоя и друга кафява лента, лъкатушеща край селцата или сред неочаквано голи канари. Хелън мълчаливо седеше до мен, вперила очи навън през малкото самолетно прозорче и отпуснала ръка в моята под прикритието на сгънатото ми яке. Усещах горещата й длан и леко хладните й пръсти, липсата на пръстени. От време на време сред планинските проломи проблясваха вени, за които се сетих, че сигурно бяха реки и, без да тая излишни надежди, се взирах да видя очертанията на извитата драконова опашка, която криеше отговора на нашата загадка. Разбира се, нищо не съвпадаше с контурите, които вече можех да разпозная и със затворени очи.