Едва ли ще открия съвпадение, напомних си аз, макар и само за да потуша очакванията си, които против волята ми отново се надигаха при гледката на тези древни планини. Мрачният им вид, като че ли останал незасегнат от съвремието, загадъчната липса на градове или признаци на индустриализация ме изпълваха с надежда. Някак чувствах, че колкото по-дълбоко е скрито миналото в тази страна, толкова по-вероятно е да се е запазило през вековете. Монасите, над чиято изгубена следа сега се реехме, бяха пътували през такива планини — може би точно между тези върхове, макар че не знаехме откъде са минали. Споделих това с Хелън, защото исках да чуя надеждите си изречени на глас. Тя поклати глава.
— Не можем да сме сигурни, че са стигнали България, нито дори дали са тръгнали насам — напомни ми тя, но смекчи суровия си тон на учен, като погали ръката ми под якето.
— Нали знаеш, че и представа си нямам от българска история — казах аз. — Тук съм изгубен.
Хелън се усмихна:
— И аз не съм кой знае какъв специалист, но мога да ти кажа, че славяните се заселили по тези земи от север през VI и VII век, а едно тюркско племе, известно като прабългари, също се преселило тук, струва ми се през VII век. Двата народа се обединили срещу Византийската империя, което се оказало мъдър ход, а първият им владетел бил прабългарин на име Аспарух. През IX век цар Борис I въвел християнството като държавна религия. Очевидно въпреки това тук още го почитат като герой. Византийците успели да завладеят страната между XI и края на XII век, а после България възвърнала могъществото си, докато османците не я прегазили през 1393 година.
— Кога изгонили османците? — попитах с интерес. Тези турци май бяха навсякъде.
— Едва през 1878 година — призна Хелън. — Русия помогнала на България да отхвърли владичеството им.
— А после България се съюзява с Оста и в двете войни.
— Да, а Съветската армия им донася славната революция точно след войната. Какво ли щяхме да правим без Съветската армия? — Хелън ми отправи най-лъчезарната си и горчива усмивка, но аз стиснах ръката й.
— Говори по-тихо — казах й. — Ако няма да внимаваш, ще трябва аз да внимавам и за двама ни.
Софийското летище беше тесничко; аз очаквах някакъв палат на модерния комунизъм, но всъщност слязохме на доста непретенциозна писта и я прекосихме пеша заедно с останалите пътници. Почти всички бяха българи, реших аз, докато се опитвах да схвана нещо от разговорите им. Бяха хубави хора, някои чак поразително красиви, а лицата им бяха ту по славянски тъмнооки и светлокожи, ту ориенталски мургави и се меняха в калейдоскоп от пищни нюанси и гъсти черни вежди, от дълги и остри или пък орлови носове, или гърбави; млади жени с къдрави черни коси и благородни чела, енергични и почти беззъби старци. Те се усмихваха един на друг, смееха се, разговаряха оживено; някакъв висок мъж жестикулираше към събеседника си със сгънат вестник в ръка. Дрехите им бяха подчертано различни от западните, макар че ми беше трудно да определя какво в кройките на костюмите и полите, в тежките обувки и тъмните шапки не беше като при нас.
Останах с впечатлението, че когато краката им стъпиха на българска земя — или по-скоро асфалт, — тези хора бяха обзети от неприкрито щастие, което никак не пасваше на дотогавашната ми представа за техния народ като свиреп съветски съюзник, дясна ръка на Сталин дори и по онова време — една година след смъртта му, безрадостна страна, стегната в хватката на заблуди, от които можеше и никога да не се събуди. Спънките пред получаването на български визи в Истанбул — процедура, обилно смазана от султанските финанси на Тургут и ускорена с няколко телефонни обаждания от София от българския колега на леля Ева, само бяха затвърдили страха ми от тази страна, а строгите чиновници в Будапеща, които най-накрая, макар и неохотно, подпечатаха визите в паспортите ни, ми се сториха мумифицирани от потисничеството. Хелън ми беше споделила, че самото съгласие на българското посолство да ни даде визи й се виждаше притеснително.
Истинските българи обаче се оказаха съвсем други хора. Когато влязохме в сградата на летището и застанахме на митническите опашки, смехът и разговорите още повече се усилиха, а през бариерите виждахме как роднините на пристигащите махат и викат за поздрав. Край нас хората декларираха дребни суми и сувенири, купени от Истанбул или от още по-далечни места, затова когато дойде редът ни, направихме същото.