При вида на нашите паспорти веждите на младия граничар подскочиха и се скриха под фуражката; той отдели документите ни настрана за няколко минути, за да се посъветва със свой колега. «Не е на добре», прошушна Хелън. Неколцина униформени мъже ни наобиколиха, а най-възрастният и помпозно облечен от тях ни заразпитва на немски, после пробва на френски и най-накрая мина на развален английски. Както ни беше инструктирала леля Ева, аз спокойно извадих фалшивото писмо от Будапещенския университет, което умоляваше българските власти да ни допуснат в страната по важни академични дела, както и другото писмо, с което леля Ева ни беше снабдила от свой приятел в българското посолство.
Не знам какво разбра офицерът от университетското писмо и екстравагантната му смесица от английски, унгарски и френски, но писмото от дипломата беше на български и носеше печата на посолството. Офицерът мълчаливо го изчете, сключил рунтавите си черни вежди над носа, а после лицето му доби учудено, дори невярващо изражение и той се взря в нас с нещо като удивление. Това ме изнерви повече и от дотогавашната му враждебност и ми припомни, че леля Ева така и не ни обясни какво пише в писмото от посолството. Сега вече нямаше как да попитам и се почувствах ужасно неловко, когато офицерът разтегна уста в усмивка и даже ме потупа по рамото. Той отиде до телефона в една от тесните митнически будки и след продължителни усилия като че ли се свърза с някого. Не ми харесваше усмивката му в слушалката и честичките погледи, които ни хвърляше. Хелън притеснено се размърда, а аз знаех, че тя се ориентира в цялата сцена доста по-добре от мен.
Накрая офицерът тържествуващо затвори телефона, помогна ни да намерим прашните си куфари и ни заведе до един от баровете на летището, където ни поръча малки чашки умопомрачаващо питие, наречено ракия, като не пропусна да почерпи и себе си. На своята комбинация от няколко развалени чужди езика ни попита откога сме се посветили на революцията, кога сме се записали в Партията и прочие, от което изобщо не ми стана по-добре. Цялата работа ме караше все по-дълбоко да се замисля какви ли нелепици съдържаше нашата покана, но последвах примера на Хелън и само се усмихвах или се ограничавах с неутрални забележки. Той вдигна тост за дружбата на пролетариите от всички страни и пак напълни и нашите чаши, и своята. Когато кажехме нещо — банални приказки за прекрасната му страна например, — той клатеше глава с широка усмивка, все едно не можеше да се съгласи с думите ни. Това беше на път да ме извади от равновесие, когато Хелън ми прошепна, че е чела за тази културна чудатост — българите поклащат глава, когато са съгласни, а кимат, за да изразят несъгласието си.
Бяхме изпили точно толкова ракия, колкото можех да понеса без последствия, когато ни спаси появата на намусен човек в тъмен костюм и шапка. Изглеждаше малко по-голям на години от мен и щеше да е красив, ако поне веднъж лицето му се беше оживило от искра на задоволство. Всъщност тъмните му мустачки едва прикриваха неодобрително стиснатите устни, а падналият на челото кичур черна коса изобщо не скриваше намръщената му гримаса. Офицерът го поздрави почтително и го представи като личния ни водач в България, като добави, че това било невероятна привилегия, защото Красимир Ранов бил високо ценен от българското правителство, имал връзки в Софийския университет и познавал по-добре от всеки друг забележителностите на тяхната древна и славна родина.
Замаян от ракията, поех студената като змия ръка на човека и горещо се помолих да успеем все пак да видим България без водач. Хелън явно не беше толкова изненадана от появата му и го поздрави, както ми се стори с правилното съчетание от досада и отвращение. Мистър Ранов още не беше продумал, но явно и той веднага намрази Хелън от сърце дори и преди офицерът кресливо да му докладва, че тя е унгарка и учи в Съединените щати. При обяснението мустачките му се разпериха над мрачна усмивка.
— Професоре, мадам — бяха първите му думи и после веднага ни обърна гръб. Граничарят широко се усмихна, разтърси ръцете ни и ме тупна по гърба, все едно вече бяхме стари приятели, а после с жест ни посочи да последваме Ранов.
Пред летището Ранов повика таксито с най-остарялата тапицерия, която изобщо бях виждал в кола — черен плат, натъпкан с нещо може би като конски косъм, и ни осведоми от предната седалка, че вече са ни запазени стаи в хотел с най-добра репутация.