— Сигурен съм, че ще ви е удобно, а има и отличен ресторант. Утре ще се срещнем там на закуска и тогава ще ми обясните естеството на проучването си, за да измислим как мога да ви помогна да го завършите. Без съмнение ще искате да се срещнете с колеги от Софийския университет и от съответните министерства. После ще ви уредим кратка екскурзия из някои от историческите забележителности на България.
Той кисело се усмихна и аз го погледнах с нарастващ ужас. Английският му беше твърде добър; въпреки отчетливия акцент, произношението му беше правилно, но безизразно като звука на онези плочи, от които може да се научи чужд език за трийсет дни.
Лицето му също беше някак познато. Със сигурност никога не го бях виждал, но ми напомняше за някой познат, като при това ме изпълваше с отчаяние от неспособността ми да се сетя на кого, за Бога, прилича. Това чувство не ме напусна през целия този първи ден в София и непрестанно ме преследваше из прекалено добре организираната ни разходка из града. София обаче беше неочаквано красива — сплав от изяществото на деветнайсети век, великолепието на Средновековието и блясъка на новите паметници в социалистически стил. В центъра на града посетихме зловещия мавзолей, където лежеше балсамираното тяло на сталинисткия диктатор Георги Димитров, който беше починал преди пет години. Ранов свали шапка пред входа на зданието и пропусна двама ни с Хелън пред себе си. Наредихме се на опашката от мълчаливи българи, която бавно се точеше пред отворения ковчег на Димитров. Лицето на диктатора бе восъчнобледо с гъсти тъмни мустаци като на Ранов. Сетих се за Сталин, чието тяло миналата година уж също било балсамирано като на Ленин и положено в подобен храм на Червения площад. Тези атеистки култури определено грижливо съхраняваха мощите на своите светци.
Лошите ми предчувствия за нашия екскурзовод се засилиха, когато го попитах дали би могъл да ни свърже с Антон Стойчев и видях как се потресе от ужас.
— Стойчев е враг на народа — увери ни той с раздразнения си глас. — Защо искате да се срещнете?
А после, неочаквано:
— Разбира се, ако настоявате, ще уредя тази среща. Той вече не преподава в университета — с тези негови религиозни възгледи не можем да му поверим нашата младеж. Но е прочут и сигурно затова ви се иска да го видите?
— Ранов има нареждане да ни осигури всичко, което поискаме — отбеляза Хелън тихо, когато за миг останахме сами пред хотела. — Защо ли? Защо някой смята, че е нужно да ни угоди?
Страхливо се спогледахме.
— Ще ми се да знаех — отвърнах.
— Трябва много да внимаваме. — Лицето на Хелън беше сериозно, гласът й — нисък, а аз не смеех да я целуна публично. — Хайде да се разберем отсега нататък нищо да не му казваме, освен за научната ни работа, но и за нея колкото е възможно по-малко, само ако се наложи да обсъждаме заниманията си пред него.
— Дадено.“
Глава 55
„През последните няколко години все по-често се улавям, че си спомням къщата на Антон Стойчев — така както я видях за пръв път. Може би останах толкова впечатлен заради контраста между градска София и райските кътчета току зад очертанията й, или може би си я спомням толкова често заради самия Стойчев — тази забележителна изтънчена личност. Мисля си обаче, че нетърпеливото, почти задъхано предчувствие, което ме връхлита при спомена за портите на Стойчевата къща, се дължи на факта, че срещата ни с него се оказа повратна точка в търсенето на Роси.
Много по-късно, когато прочетох за манастирите, разположени извън стените на византийски Константинопол, тези убежища, чиито обитатели понякога не спазвали задължителните в града едикти за един или друг църковен ритуал, защото извън портите на града те били едновременно лишени от закрилата на могъщите му стени, но и донякъде отдалечени от тираничната ръка на държавата, аз се сетих за Стойчев — за неговата градина с приведените ябълки и обсипаните в бяло череши, за сгушената в просторния двор къща, за новите листа и сините кошери, за старинните двойни дървени порти с покривче, които ни държаха навън, за спокойния дух на това място, усещането за отдаденост и съзнателно усамотение.
Стояхме пред тези порти, а прахта се слягаше около колата на Ранов. Хелън първа натисна дръжката на една от старите брави; Ранов намусено стоеше по-назад, като че ли се боеше да не би някой, та дори и ние, да го види там, а аз се чувствах странно прикован за земята. За миг бях хипнотизиран от утринния шепот на листата и пчелите и от неочакван, отвратителен пристъп на ужас. Стойчев, мислех си, може би няма да успее да ни помогне и вече наистина ще стигнем края на задънената улица, а това ще означава, че сме изминали целия този път напразно и трябва да се връщаме у дома. Представях си тази възможност може би за стотен път: мълчаливият полет обратно до Ню Йорк от София или Истанбул — искаше ми се да видя Тургут още веднъж, — пренареждането на живота ми у дома без Роси, въпросите къде съм ходил, проблемите с факултета заради дългото ми отсъствие, връщането към работата върху холандските търговци — скучни, прозаични хора — под напътствието на някой жалък в сравнение с Роси нов научен ръководител, затворената врата на кабинета на Роси. Най-много се страхувах от тази затворена врата, от продължаващото разследване, безсмислените разпити в полицията — «Така… мистър… ъъъ… Пол, нали? Предприели сте пътуване два дни след изчезването на вашия научен ръководител?» — от малобройната и озадачена групичка на нещо като траурна церемония, накрая от въпроса за трудовете на Роси, за авторските права, за имотите му.