Поне щях да се върна преплел ръце с Хелън, това разбира се беше огромно утешение. Когато този ужас все някак приключеше, смятах да я помоля да се омъжи за мен; първо трябваше да спестя малко пари, ако мога, и да я заведа в Бостън да се запознае с родителите ми. Да, щяхме да се върнем ръка за ръка, но нямаше да има баща, от когото да поискам ръката й. Погледът ми се премрежи от скръб, докато Хелън отваряше вратата.
Вътре къщата на Стойчев беше меко потънала в неравната земя — отчасти двор, отчасти овощна градина. Основите на къщата бяха от сиво-кафяв камък, иззидан с бял хоросан; по-късно разбрах, че камъкът бил вид гранит, от какъвто са построени повечето стари сгради в България. Над основите имаше тухлени стени, в най-мекия, зрял златисточервен цвят, като че ли от поколения са се къпали в слънчеви лъчи. Покривът беше от извити червени керемиди. Стените и покривът изглеждаха малко запуснати. Цялата къща сякаш беше поникнала бавно от земята и сега също толкова бавно се връщаше в нея, а порасналите наоколо дървета трябваше да скрият този развой на събитията. Първият етаж се беше разтегнал небрежно от едната страна, а от другата стърчеше висока решетка, на която се виеха ластарите на асмата, а долу верандата беше оградена от розови храсти с бледи цветове. Под асмата беше сложена дървена маса и четири груби стола и аз си представих как сянката на лозовите листа ще се сгъстява с напредването на лятото. Освен това под най-внушителното от ябълковите дървета се поклащаха два призрачни кошера; край тях се простираше напечена от слънцето малка градина, където под нечии грижи вече бяха израсли лъскави салатки в стройни лехички. Усещах уханието на билки, може би и на лавандула, свежа трева и пържен лук. Някой се грижеше за това място с любов и аз почти се приготвих да видя Стойчев в монашеско расо, коленичил с лопатка в градината.
Тогава отвътре се понесе глас, някъде отвисоко, чак откъм порутения комин и прозорците на горния етаж. Само че не беше баритоновият напев на някакъв отшелник, а сладък, силен женски глас, подхванал жизнерадостна мелодия, която накара дори Ранов, дотогава намусено пушещ цигарата си до мен, да прояви интерес.
— Извинете! — провикна се той. — Добър ден!
Песента рязко спря и на нейно място се дочу трополене и изщракване. Вратата на Стойчев се отвори и на прага застана млада жена, която изненадано се втренчи в нас, сякаш изобщо не беше допускала, че в двора й могат да се появят хора.
Канех се да пристъпя напред, но Ранов ме спря, свали шапка, кимна, поклони се и я поздрави с поток от български думи. Младата жена беше сложила ръка на бузата си и гледаше Ранов с любопитство, примесено, стори ми се, с известна доза тревога. Като я погледнах по-внимателно, установих, че не е чак толкова млада, колкото ми се видя отначало, но от нея струяха енергия и жизненост, които ме накараха да предположа, че именно на нея се дължаха чудесната градина и апетитните ухания от кухнята. Косата й беше сресана назад и откриваше кръгло лице, а на челото й имаше тъмна бенка. Очите, устата и брадичката й бяха като на сладко детенце. Носеше престилка върху бяла риза и синя пола. Тя ни огледа с преценяващ поглед, който нямаше нищо общо с невинните й очи, и забелязах, че бързите й въпроси накараха Ранов да отвори портфейла си и да й покаже някаква карта. Дали беше дъщеря на Стойчев или икономка — дали пенсионираните професори в комунистическите държави имаха икономки? — но всеки случай никак не беше глупава. Ранов полагаше нетипично за него усилие да й се хареса; обърна се усмихнат, за да ни запознае.