— Това е Ирина Христова — обясни той, докато се ръкувахме. — Тя е пленница на професор Стойчев.
— Пленница или племенница? — предположих аз, като за миг помислих, че това е някаква завъртяна метафора.
— Дъщеря на сестра му — отвърна Ранов. Той запали нова цигара и предложи и на Ирина Христова, която отказа с решително кимване. Когато той обясни, че идваме от Америка, очите й се разшириха и тя внимателно ни огледа. После се засмя, макар че така и не разбрах защо. Ранов отново се намръщи — не мисля, че този човек беше в състояние да изглежда приятен за повече от няколко минути, — а тя се обърна и ни покани вътре.
Къщата отново ме изненада; отвън може да приличаше на симпатична стара ферма, но вътре, сред сумрака, който рязко смени яркото слънце, се криеше музей. Вратата водеше направо в просторна стая с камина, където слънчевите лъчи падаха върху камъни, поставени на мястото на огъня. Мебелите — тъмни, изкусно резбовани шкафове с огледала, царствени столове и пейки — сами по себе си бяха поразителни, но онова, което прикова погледа ми и накара Хелън да възкликне възхитено, беше необикновеното съчетание от народни тъкани и стари рисунки — предимно икони, при много от които качеството далеч надминаваше всичко онова, което бяхме видели из софийските църкви. Имаше Богородици с блеснали очи и тъжни светци с тънки устни, едри и дребни, очертани със златна боя или обковани със старо сребро, апостоли, изправени в лодки, мъченици, търпеливо понасящи своето мъченичество. Наситените, опушени, старинни цветове се допълваха от всички страни от черги и престилки, изтъкани в геометрични шарки, дори един везан елек и няколко кърпи за глава, обрамчени с дребни монети. Хелън посочи елека, който от двете си страни имаше няколко реда хоризонтални джобове.
— За куршуми — каза тя просто.
До елека висяха чифт ножове. Исках да попитам кой го е носил, кой е ловил тези куршуми, кой е носил ножовете. На масата под тях някой беше оставил керамична ваза с рози и зелени клонки, които изглеждаха свръхестествено живи сред всички тези старинни богатства. Подът беше идеално лъснат. В другия край се виждаше друга подобна стая.
Ранов, който също се оглеждаше наоколо, изсумтя.
— Струва ми се, че са разрешили на професор Стойчев да запази твърде много ценности, които принадлежат на народа. Тези неща трябва да бъдат продадени за благото на хората.
Ирина или не разбираше английски, или не посмя да отговори; тя само се обърна и ни поведе нагоре по тясна вита стълба. Не знам какво очаквах да видя горе. Може би ще попаднем в някоя осеяна с хартии бърлога, пещера, в която старият професор спи зимния си сън, или може би, помислих си аз — с вече добре позната болезнена тръпка, — може да открием чист и подреден кабинет като онзи, който прикриваше неспокойния и превъзходен ум на Роси. Още не бях успял да прогоня тези мисли, когато вратата в края на стълбището се отвори и на площадката се появи белокос мъж, дребничък, но изправен. Ирина побърза към него, хвана го под лакътя с две ръце и бързо му заговори на български, като от време на време се засмиваше развълнувано.
Старецът се обърна към нас, спокоен, мълчалив, с толкова непроницаемо лице, та чак известно време ми се струваше, че е забил очи в пода, докато той гледаше право в нас. Тогава пристъпих напред и му подадох ръка. Той я разтърси тържествено и се обърна към Хелън, за да се ръкува и с нея. Беше вежлив, официален, държеше се с почтителност, която при него не беше точно почтителност, а по-скоро достойнство, а големите му тъмни очи се прехвърляха ту към единия, ту към другия, докато накрая не се спряха върху Ранов, който остана по-назад и оттам наблюдаваше цялата сцена. В този момент Ранов се приближи и също се ръкува с него — снизходително, помислих си аз, като с всяка изминала минута все повече намразвах нашия водач. От дън душа ми се искаше да си тръгне, за да можем да поговорим насаме с професор Стойчев. Зачудих се как, по дяволите, ще успеем да стигнем до откровен разговор, да научим нещичко от Стойчев, ако Ранов непрекъснато кръжи наоколо като муха.
Професор Стойчев бавно се обърна и ни покани в стаята си. Както се оказа, това беше една от няколкото стаи на горния етаж на къщата. По време на двете ни гостувания в тази къща така и не успях да си изясня къде спяха обитателите й. Доколкото виждах, горният етаж се състоеше само от дългата тясна гостна, в която влязохме, и от няколко по-малки преходни стаички. Вратите към тези стаи стояха отворени и от отсрещните прозорци слънцето се процеждаше през зелените дървета и галеше кориците на безброй книги, книги, които покриваха стените, лежаха в дървени кутии на пода или натрупани на купчини по масите. Сред тях се виждаха и хвърчащи документи във всевъзможни форми и размери, много от тях без съмнение доста древни. Не, това не беше подреденият кабинет на Роси, а по-скоро някаква уединена лаборатория, таванчето в ума на запален колекционер. Навсякъде слънчевите лъчи докосваха стар велен, стара кожа, подвързии с отпечатани букви, намек за позлата, оръфани страници, грапави корици — червени, кафяви и жълтеникави прекрасни книги — книги, свитъци и ръкописи, пръснати в творчески безпорядък. Нищо обаче не беше прашно, нямаше тежки предмети, сложени върху нещо крехко, и при все това всички стаи на Стойчев сякаш бяха пълни догоре с книги и ръкописи, та имах чувството, че те ме обграждат по-плътно отколкото и в музей, където подобни безценни вещи биха били изложени по-пестеливо и методично.