Глава 57
„Когато Стойчев ни каза, че притежава друго писмо на отец Кирил, двамата с Хелън учудено се спогледахме.
— Какво искате да кажете? — успях да попитам накрая.
Стойчев развълнувано почука с пръсти по копието на Тургут.
— Притежавам ръкопис, който получих през 1924 година от моя приятел Атанас Ангелов. Описва друг етап от същото пътуване, сигурен съм. Не знаех, че съществува и още един документ от онова пътешествие. Всъщност моят приятел се спомина внезапно точно след като ми го даде, горкият човек. Почакайте…
Той се изправи, като в бързината се олюля и двамата с Хелън скочихме да го подхванем да не падне. Той обаче успя да се закрепи без чужда помощ и влезе в една от по-малките стаички, махна ни да го последваме и ни посочи да внимаваме да не се спънем в купчините книги по пътя. В стаичката той огледа лавиците и се пресегна за една кутия, която му помогнах да свали долу. Отвътре извади картонена папка, вързана с износен шнур. Занесе я обратно на масата и я отвори под нетърпеливите ни погледи, като измъкна един толкова крехък документ, че треперех, като го гледах как борави с него. Той го погледа известно време, сякаш вкаменен, после въздъхна.
— Какво виждате, това е оригиналът. Подписът…
Наведохме се над ръкописа и кожата по ръцете и врата ми настръхна, когато видях изящно изписано име на кирилица, което дори и аз можех да разчета — Кирил — и годината: 6985. Погледнах Хелън и тя прехапа устни. Избелялото име на монаха беше поразително истинско. Както истински беше и фактът, че някога той е бил жив, съвсем като нас днес, и е писал по този пергамент с перо в топлата си, жива ръка.
Стойчев изглеждаше преизпълнен с благоговение като мен, макар че тези старинни ръкописи несъмнено за него бяха просто част от ежедневието му.
— Превел съм го на български — след малко каза той и извади друг лист, оризова хартия с напечатан текст. Седнахме на масата. — Ще се опитам да ви го прочета.
Той прокашля гърлото си и ние изслушахме груб, но компетентен превод на писмото, което след това беше многократно превеждано.
До игумена Евпраксий
Ваше Високопреподобие,
С перо е ръка сядам да изпълня задачата, която Вие с безкрайната си мъдрост ми поверихте, и да Ви разкажа обстоятелствата по изпълнението на нашето дело в реда, в който се случиха. Дано с Божията помощ ги изложа справедливо и съгласно Вашите желания. Тази вечер нощуваме край Вирбий, на два дни път от Вас, в манастира на Св. Владимир, където светите братя ни приветстваха с добре дошли във Ваша чест. Както ми заръчахте, отидох сам при игумена и му разказах за нашата задача в пълна тайна и усамотение, без да присъства нито един новопостъпил послушник или прислужник. Той нареди каруцата ни да остане под ключ в оборите в двора и изпрати двама пазачи от неговите монаси и двама от нашите. Надявам се, че често ще срещаме подобно разбиране и внимание, поне докато стигнем земите на нечестивците. Както заръчахте, предадох в ръцете на игумена една книга с Вашите заповеди и видях, че той веднага я скри и дори не я отвори пред мен.
Конете са уморени след изкачването на планините и затова и утре ще останем да пренощуваме тук. Самите ние се посъвзехме благодарение на службите в тяхната църква, където се съхраняват две икони на пречистата Богородица, които творят чудеса вече от осемдесет години. На едната още се виждат чудотворните сълзи, които Богородица проляла за един грешник и които сега са се превърнали в драгоценни бисери. Горещо й се помолихме да бди над пътя ни, да стигнем големия град по живо, по здраво и дори и в столицата на врага да намерим убежище, от което да изпълним задачата си.
Оставам Ваш смирен служител в името на Отца, Сина и Светия дух,
Отец Кирил,
Мисля, че и двамата с Хелън бяхме стаили дъх, докато Стойчев четеше на глас. Той превеждаше бавно и методично, с впечатляваща вещина. Тъкмо се канех да възкликна, че несъмнено двете писма са свързани, когато отдолу се понесе тропот по дървените стълби и всички вдигнахме глави.