— Връщат се — каза тихо Стойчев. Той прибра писмото и временно взе с него и нашето, за да го пази. — Мистър Ранов ви е прикрепен като водач ли?
— Да — отвърнах бързо, — но изглежда дълбоко се интересува от работата ни тук. Трябва да ви разкажем много неща за проучванията ни, но всичко е поверително и… — тук млъкнах.
— Опасно? — попита Стойчев и обърна красиво остарялото си лице към нас.
— Как разбрахте? — не успях да скрия удивлението си. Не бяхме казали нищо, което да навежда на мисълта за опасност.
— Ех — поклати глава той и във въздишката му долових толкова дълбок опит, че съжалих, задето няма да мога да се потопя в него. — И аз трябва да ви разкажа нещо. Не съм очаквал, че някога ще видя още едно от тези писма. Не казвайте нищо на Ранов, доколкото е възможно.
— Не се тревожете — поклати глава Хелън и двамата за миг си размениха усмихнати погледи.
— Тихо — меко каза Стойчев. — Ще се погрижа да получим възможност отново да си поговорим.
Ирина и Ранов влязоха в гостната с подрънкване на съдове и Ирина се зае да сервира чашите и бутилка кехлибарена течност. Ранов се появи след нея и носеше един хляб и чиния бял боб. Усмихваше се и изглеждаше почти опитомен. Искаше ми се да благодаря на племенницата на Стойчев. Тя удобно настани вуйчо си в стола му, покани и нас да седнем и чак тогава осъзнах колко много съм огладнял от сутрешната ни екскурзия.
— Е, скъпи гости, чувствайте се като у дома си. — Стойчев махна с ръка към масата, като че ли беше трапезата на константинополския император. Ирина наля ракия — само ароматът й можеше да убие някое по-дребно животно — и той вдигна тост, а широката му усмивка с пожълтелите зъби искрено светеше. — Наздраве за дружбата на учените от целия свят.
Всички ентусиазирано отвърнахме на тоста, само Ранов иронично вдигна чаша и ни огледа.
— Да се надяваме, че науката ви ще умножава знанията на Партията и народа — каза той и леко ми се поклони. Думите му едва не ми развалиха апетита; дали говореше най-общо или наистина възнамеряваше да умножи знанията на Партията чрез нещо конкретно от онова, което ние знаехме? За всеки случай върнах поклона и изгълтах ракията си. Реших, че това нещо може да се пие само бързо и наистина, изгарянията трета степен, които получих по гърлото си, бързо бяха изместени от приятна топлина. Ако изпия достатъчно от тази напитка, помислих си аз, има опасност да харесам даже и Ранов.
— Радвам се, че имам възможност да си поговоря с колеги, които се интересуват от нашата средновековна история — каза ми Стойчев. — Може би с мис Роси ще ви е интересно да присъствате на празника, който отбелязва деня на двама от най-великите ни мъже от средновековния период. Утре е денят на Кирил и Методий, създателите на славянската писменост. На английски четете името Сирил и наричате азбуката сирилска, докато ние й казваме кирилица в чест на монаха Кирил, който измислил букви за славянския език.
За момент се обърках, като реших, че Стойчев говори за нашия отец Кирил, но той продължи речта си и тогава разбрах какво има предвид и колко е находчив.
— Днес следобед съм доста зает — каза той, — но ако искате, минете утре, когато за празника ще дойдат на гости някои от бившите ми студенти и тогава ще мога да ви разкажа още за Кирил.
— Много мило от ваша страна — каза Хелън. — Не бихме искали да ви отнемаме повече време, но за нас ще е чест да ви гостуваме на празника. Нали може да се уреди, другарю Ранов?
Това «другарю» не убягна на Ранов, който й се намръщи над втората си чаша ракия.
— Естествено — каза той, — щом е необходимо за проучването ви, с удоволствие ще ви помогна.
— Чудесно — каза Стойчев. — Събираме се към един и половина и Ирина ще приготви нещо хубаво за обяд. Групата е много приятна. Ще се срещнете с учени, чиято работа несъмнено ще ви заинтригува.
Разсипахме се в благодарности и после се подчинихме на подканите на Ирина да ядем, макар да забелязах, че и Хелън не смееше да допие ракията. Когато привършихме непретенциозния си обяд, Хелън веднага се изправи и всички я последвахме.
— Няма да ви безпокоим повече днес, професоре — каза тя и стисна ръката му.
— Няма такова нещо, скъпо дете. — Стойчев сърдечно се ръкува с нея, но ми се стори, че изглеждаше притеснен. — Ще ви чакам утре на гости.
Ирина ни изпрати до вратата през зеления двор и градината.
— До утре — каза тя и ни се усмихна, а после дяволито подметна нещо на български, което накара Ранов да приглади коса, преди да си нахлупи шапката.
— Много хубаво момиче — самодоволно отбеляза той, докато вървяхме към колата, и Хелън ми смигна зад гърба му.