Едва късно вечерта успяхме да измъкнем няколко минутки насаме. Ранов най-накрая си замина след сякаш безкрайната вечеря в ресторанта на мрачния хотел. Двамата с Хелън се качихме заедно по стълбите — асансьорът пак се беше развалил — и поспряхме във фоайето до стаята ми за няколко сладки мига, откраднати от необикновеното ни положение. Щом решихме, че Ранов трябва да се е отдалечил достатъчно, слязохме долу и се разходихме до едно заведение на съседната улица, където седнахме под клоните на дърветата.
— И тук някой ни наблюдава — каза тихо Хелън, докато се настанявахме на металната маса. Внимателно положих куфарчето в скута си; не ми се искаше да го оставям дори и под масата. Хелън се усмихна: — Поне тук няма микрофони като в стаята ми. И като в твоята. — Тя вдигна поглед към зелените клони над нас. — Липи — добави тя. — След около два месеца ще се покрият с цвят. У нас хората варят чай от липовия цвят, сигурно и тук е така. Когато сядаш навън на такава маса, първо трябва да почистиш масата, защото цветчетата и прашецът полепват навсякъде. Миришат на мед, сладко и свежо. — Тя махна отривисто, сякаш да помете с ръка хиляди бледожълти цветчета.
Тогава взех ръката й и я обърнах, за да погледна изящните линии на дланта й. Надявах се те да означават, че ще живее дълго и щастливо с мен.
— Какво мислиш за писмото на Стойчев?
— Може би извадихме късмет — замислено каза тя. — Първо помислих, че е само част от историческата мозайка — прекрасна част, но безполезна. Но когато Стойчев позна, че писмото ни е опасно, се почувствах силно обнадеждена, че той знае нещо важно.
— И аз се надявам да е така — признах аз. — Но освен това си помислих, че може би просто е политически неудобен материал, както по-голямата част от заниманията му, защото е свързан с историята на църквата.
— Знам — въздъхна Хелън. — Може и така да е.
— И може би само заради това не искаше да говори в присъствието на Ранов.
— Да. Ще трябва да почакаме до утре, за да видим какво е имал предвид. — Тя прокара пръсти през моите. — За теб всеки ден чакане е мъчение, нали?
Бавно кимнах.
— Ако познаваше Роси… — казах и спрях.
Очите й бяха приковани в моите и тя бавно прибра една къдрица, която се беше измъкнала от кока й. Жестът беше толкова тъжен, че още повече подчерта следващите й думи:
— Постепенно започвам да го опознавам, благодарение на теб.
В този миг до нас се приближи сервитьорка в бяла блузка и ни попита нещо. Хелън се обърна към мен:
— Какво ще пием?
Сервитьорката ни гледаше любопитно — създания, говорещи на чужд език.
— Какво можеш да поръчаш с твоя български? — подразних Хелън.
— Чай — каза тя и посочи себе си и мен. — Чай. Моля.
— Бързо се учиш — отбелязах аз, когато сервитьорката отново влезе в заведението.
Тя сви рамене.
— Учила съм малко руски. С българския си приличат.
Когато сервитьорката се върна с чая ни, Хелън го разбърка с мрачна физиономия.
— Когато Ранов си тръгна, почувствах такова облекчение, че едва понасям мисълта, че утре пак трябва да го видя. Не мога да си представя как ще свършим някаква истинска работа, докато ни виси на шията.
— Ако знаех дали наистина подозира нещо за проучването ни, щеше да ми е по-добре — признах аз. — Странното е, че той ми прилича на някого, но не мога да се сетя на кого, нещо ме е хванала амнезията.
Погледнах сериозното, красиво лице на Хелън и в същия миг усетих, че умът ми трескаво обмисля нещо, че е на ръба да намери решение на някаква загадка и тя не е свързана с евентуалния близнак на Ранов. По-скоро беше свързана с лицето на Хелън в сумрака, с действието, което извършвах — вдигах чашата с чай да отпия, както и със странната дума, която изрекох. Умът ми и преди беше размишлявал върху тази загадка, но този път решението внезапно си проби път.
— Амнезия — казах аз. — Хелън, Хелън — амнезия.
— Какво? — моята настойчивост я накара да се намръщи учудено.
— Писмата на Роси! — почти извиках. Отворих куфарчето си толкова припряно, че чаят ни се разля на масата. — Писмото за пътуването му в Гърция!
Трябваха ми няколко минути, за да открия проклетото нещо сред книжата си и да намеря откъса, а после да го прочета на Хелън, чиито тъмни очи бавно се уголемиха в потрес.
Нали си спомняш писмото, в което описва как се върнал в Гърция — в Крит — след като в Истанбул онзи му взел картата и как сякаш всичко тръгнало с главата надолу? — Треснах листа пред нея. — Слушай: «Старците из критските таверни като че ли бяха далеч по-склонни да ме заливат с хилядата си и една вампирски истории, отколкото да ми обяснят откъде мога да намеря керамика като онова там гърне или да ми разкажат как дядовците им са се гмуркали до потъналите древни кораби и какви съкровища са отмъквали. Една вечер разреших на някакъв непознат да ме почерпи с местен специалитет, хитроумно наречен амнезия, след което на другия ден ми беше лошо чак до вечерта.»