Пътищата, описани от Стефан в разказа му, отговарят на няколко добре познати поклоннически маршрута. Константинопол е крайната цел за влашките поклонници, както и за целия източноправославен свят. Влахия и особено Снаговският манастир също са били обект на поклонничество и се е случвало поклонници да предприемат пътуване от Снагов до Атон, или обратно. Фактът, че на път за Бачковския край монасите от разказа на Стефан минават през Хасково, говори, че те са избрали сухопътен маршрут от Константинопол и са минали през Одрин (днес в Турция) до югоизточна България; обичайните пристанища на Черно море биха преместили пътя им доста по на север и едва ли биха минали през Хасково.
Появата на традиционни поклоннически маршрути в „Хрониката“ на Захарий повдига въпроса дали разказът на Стефан документира едно поклонение. Двете предполагаеми причини за странстванията на Стефан обаче — изгнание от покорения Константинопол след 1453 г. и пренасяне на мощи и търсене на „съкровище“ в България след 1476 г. — превръщат разказа му най-малкото в интересен вариант на класическите поклоннически хроники. Нещо повече, желанието да посети чуждестранни светини очевидно е мотивирало само първото пътешествие на Стефан, когато той напуска Константинопол като млад монах.
Втората тема, която „Хрониката“ осветлява, засяга последните дни на Влад III Влашки (14287–1476), широко известен като Влад Цепеш, т.е. Набучвача, или като Дракула. Макар че няколко хронисти, негови съвременници, описват военните му походи срещу Османската империя и борбата му да превземе и задържи влашкия трон, нито един не документира смъртта и погребението му. Влад III бил щедър спомоществовател на Снаговския манастир, както твърди и разказът на Стефан, и възстановил манастирската църква. Вероятно е искал да бъде погребан там в съответствие с обичая на основателите и големите ктитори на църквата из целия православен свят.
„Хрониката“ предава твърдението на Стефан, че Влад посетил манастира през 1476 г., в последната година от живота си, може би няколко месеца преди смъртта си. През 1476 г. тронът на Влад III бил под непрестанния натиск на османския султан Мехмед II, с когото Влад воювал с майки прекъсвания още от около 1460 г. По същото време хватката му върху влашкия престол била отслабена заради нелоялността на неколцина от болярите му, които се готвели да се съюзят с Мехмед, ако той предприеме ново нападение срещу Влахия.
Ако „Хрониката“ на Захарий е достоверна, то Влад III наистина е посетил Снагов в края на живота си — това пътуване не е записано от други източници и вероятно е било извънредно опасно за него. „Хрониката“ съобщава, че Влад занесъл в манастира съкровище; фактът, че е предприел тази стъпка въпреки огромната опасност, доказва значението на връзката му със Снагов. Той несъмнено е съзнавал непрестанните заплахи за живота си, както от османците, така и от основния си влашки съперник в този период, Бесараб Лайота, който след смъртта на Влад за кратко овладява влашкия престол. Тъй като едно посещение в Снагов не би могло да донесе политически ползи, то изглежда логично да предположим, че Снагов е бил важен за Влад III по духовни или лични причини, може би защото е смятал там да намери вечен покой. Така или иначе, „Хрониката“ на Захарий потвърждава, че в края на живота си Влад е обръщал специално внимание на Снагов.
Обстоятелствата около смъртта на Влад III са доста неизяснени, неяснота, която се задълбочава още повече заради противоречивите народни предания и нескопосните научни изследвания. В края на декември 1476 г. или в началото на януари 1477 г. той попаднал в засада, вероятно заложена от турската армия във Влахия, и в последвалия сблъсък загинал. Някои предания гласят, че е бил убит от своите хора, които го сбъркали с турски офицер, когато се изкачил на един хълм да огледа по-добре завързалата се битка. Друг вариант на тази легенда твърди, че някои от хората му търсели сгоден случай да го убият като наказание за прословутата му жестокост. Повечето източници, които споменават смъртта му, са единодушни, че тялото на Влад е било обезглавено и главата му е била отнесена на султан Мехмед в Константинопол като доказателство, че неприятелят е паднал в боя.