Така аз, който смятах завинаги да се откажа от странстванията, отново поех на път, на дълъг път, който отведе мен и спътниците ми отново в родния ми град, вече превърнат в столица на поганското царство, и видях колко много се е променил. Великата църква „Света София“ беше обърната на джамия и не можахме да влезем. Много църкви бяха разрушени или оставени сами да се рушат, други бяха превърнати в молитвени домове на турците, дори и Панахрантос. Там научих, че търсим някакво съкровище, което може да ускори спасението на душата на този княз и че това съкровище вече е било набавено с цената на ужасни опасности от двама свети храбри монаси от манастира „Христос Спасител“ и тайно изнесени от града. Някои от султанските еничари обаче заподозряха нещо и над нас надвисна голяма опасност, пък и бяхме принудени пак да поемем на път да намерим съкровището, този път през земите на старото българско царство.
Докато прекосявахме тази земя, явно някои от българите вече бяха научили за мисията ни, тъй като все повече и повече от тях излизаха по пътищата, мълчаливо се покланяха на процесията ни, а някои дълго ни следваха, докосваха каруцата ни или дори целуваха страните й. По време на пътуването ни се случи и най-страшното. Докато минавахме през град Хасково, няколко от градските заптиета ни настигнаха и насила ни спряха с груби думи. Претърсиха каруцата и заявиха, че ще намерят онова, което носим, но намериха само два вързопа, взеха ги и ги отвориха. Вътре обаче имаше само храна и като видяха това, поганците ядно ги хвърлиха на пътя и задържаха двама от нашите. Тези добри монаси възразяваха, че нищо не знаят, но така само още повече разгневиха злодеите, които им отрязаха ръцете и краката и посипаха раните им със сол, докато не умряха. Нас оставиха живи, но ни проводиха с проклятия и бой с камшици. После успяхме да намерим телата и крайниците на нашите скъпи приятели и да ги съчленим за християнско погребение в Бачковския манастир, където монасите дълги дни и нощи се молиха за благочестивите им души.
След тези събития много се натъжихме и уплашихме, но продължихме пътя си, който без други злощастия ни отведе недалеч, в манастира „Свети Георги“. Там монасите, макар и малцина, и престарели, ни посрещнаха с добре дошли и ни казаха, че наистина двама поклонници преди няколко месеца им донесли съкровището, което дирим, и така всичко се нареди. Не можехме и да мислим за връщане в Дакия толкова скоро и сред такива опасности и затова се установихме при тях. Мощите, които бяхме донесли, бяха тайно погребани, и тамошните монаси също запазиха мълчание. Известно време живяхме мирно и тихо, а манастирът доста се разрасна с нашите усилия. Скоро обаче в околните села избухна чума, която поне в началото не засегна манастира. Научих, [че не била обикновена чума, а…]
[Тук ръкописът е отрязан или откъснат.]
Глава 60
„Когато Стойчев приключи, с Хелън няколко минути останахме безмълвни. Самият Стойчев клатеше глава и прокара ръка по лицето си, сякаш се разбуждаше от сън. Накрая Хелън се обади:
— Същото пътуване е — няма начин да не е същото пътуване. Стойчев се обърна към нея:
— И аз така смятам. Несъмнено монасите с отец Кирил са пренасяли останките на Влад Цепеш.
— А това означава, че тези монаси — като изключим двамата убити от османците — са стигнали живи и здрави до българския манастир. «Свети Георги» — къде се намира тази обител?
Това беше въпросът, който най-много ми се искаше да задам, макар да се чувствах затрупан от загадки. Стойчев потърка веждите си.
— Ех, ако знаех — промълви той. — Никой не знае. В Бачковския край няма манастир, наречен «Свети Георги», нито пък са запазени сведения, че някога е имало такава обител. «Свети Георги» е един от онези средновековни български манастири, за които знаем, че са съществували, но които са изчезнали още в първите векове на османското робство. Вероятно е бил опожарен, а камъните са се пръснали или са били използвани за градеж на къщи — тъжно ни погледна той. — Ако по някакви техни причини османците са мразели или са се страхували от този манастир, вероятно напълно са го разрушили. И със сигурност не са допуснали да бъде построен отново, както е станало с Рилския манастир. Преди време бях дълбоко потънал в опитите да открия «Свети Георги». — Той замълча за малко. — Когато моят приятел Ангелов умря, известно време се мъчех да продължа проучванията му. Отидох в Бачковския манастир и говорих с монасите, разпитах много хора от този край, но никой не беше чувал за манастира «Свети Георги». Изобщо не успях да го намеря и на старите карти, които прегледах. Питах се дали Стефан нарочно не е съобщил на Захарий измислено име. Мислех си, че хората в този край поне ще са запазили някаква легенда за манастира, щом в него са погребани останките на такава значима фигура като Влад Дракула. Преди войната исках да отида в Снагов да видя какво мога да науча там…