— Добре. Провери го — обърна се полицаят към един от мъжете. — Забелязахте ли нещо необичайно в поведението на професор Роси?
Какво можех да отговоря? Всъщност, да — каза, че има вампири, че граф Дракула ходи сред нас, че заради неговото проучване май и аз съм прокълнат, а после лампите в кабинета му сякаш бяха затулени от някакъв исполин…
— Не — отвърнах. — Имахме среща заради дипломната ми работа и разговаряхме до осем и половина.
— Заедно ли тръгнахте?
— Не. Аз тръгнах пръв. Той ме изпрати до вратата и после се върна в кабинета си.
— Видяхте ли някого или нещо подозрително около сградата, когато си тръгвахте? Чухте ли нещо?
Отново се поколебах.
— Не, нищо. Всъщност, уличното осветление угасна за малко. Беше тъмно.
— Да, за това научихме. Но да сте чул или видял нещо необичайно?
— Не.
— Засега сте последният човек, видял професор Роси — настоя полицаят. — Помислете си добре. Когато бяхте с него, да е казвал или правил нещо странно? Да е споменавал депресии, самоубийство или нещо подобно? Да е говорил за заминаване, екскурзия например?
— Не, нищо такова — отвърнах най-искрено. Полицаят ме погледна изпитателно.
— Дайте ми името и адреса си — той си записа всичко и се обърна към декана. — Можете ли да гарантирате за този младеж?
— Положително е този, за когото се представи.
— Добре — заяви полицаят. — Искам да дойдете с мен и да ми кажете, ако забележите нещо необичайно. Особено несъответствия с онова, което сте видял преди две вечери. Не пипайте нищо. Честно казано, повечето от тези случаи се оказват съвсем банални — спешни семейни проблеми или лек нервен срив — и хората обикновено се връщат до ден-два. Имал съм милион такива случаи. Но пък с тази кръв на бюрото по-добре да не рискуваме.
Кръв на бюрото? Краката ми се подкосиха, но успях да се овладея и бавно да последвам полицая в кабинета. Стаята изглеждаше точно както винаги съм я виждал — чиста, приятна, с подканваща мека мебел и изрядно подредени купчини книги и документи по масите и на бюрото. Приближих се. Върху бюрото, по жълтеникавата попивателна хартия на Роси се бе образувала тъмна локвичка, разлята, попила и застинала. Полицаят здраво ме хвана за рамото.
— Кръвозагубата не е голяма и не би могла да причини смърт сама по себе си — каза той. — Може да му е потекла кръв от носа или да е получил някакъв кръвоизлив. Във ваше присъствие случвало ли се е на професор Роси да му потече кръв от носа? Онази вечер изглеждаше ли ви болен?
— Не — отговорих аз. — Никога не съм виждал да му тече кръв, а и той не обсъждаше с мен здравето си.
Тогава с потресаваща яснота осъзнах, че говоря за нашите срещи в минало време, като че ли завинаги са приключили. Гърлото ми затрепери от вълнение, като си спомних как Роси весело стоеше на прага на кабинета си, за да ме изпрати. Дали не се беше порязал някак — може би дори нарочно? — в момент на объркване, а после бързо да е излязъл от стаята, заключвайки след себе си? Опитах се да си го представя как броди из парка, вероятно премръзнал и гладен, или как хваща автобуса в произволно избрана посока. Нито едно от тези предположения не звучеше правдоподобно. Роси беше железен човек, хладнокръвен и разумен като всички нормални хора.
— Огледайте се много внимателно — полицаят свали ръка от рамото ми.
Гледаше ме изпитателно и усетих как деканът и останалите се суетяха на прага зад нас. Схванах, че до доказване на противното аз съм сред заподозрените за евентуалното убийство на Роси. Бъртранд и Елайъс обаче ще ме защитят, както аз бих направил за тях. Взирах се из стаята, сякаш можех да видя през стените й. Напъвах сетивата си от отчаяние, но всичко беше съвсем истинско, нормално, здраво, липсваше само Роси.
— Не — казах най-накрая. — Не виждам нищо различно.
— Добре — полицаят се обърна към прозореца, — тогава погледнете насам.
На белия пластмасов окачен таван високо над бюрото се виждаше над десетсантиметрова тъмна ивица, като че ли някой е теглил черта в посока към прозореца.
— Това също прилича на кръв. Но не се безпокойте, може и да не е на професор Роси. Таванът е твърде висок и човек не би могъл да го стигне лесно, дори и да стъпи на стол. Ще изследваме всичко. Сега помислете добре. Да ви е казвал Роси, че онази вечер е влизала птица? Вие на излизане да сте чул звуци, като че ли нещо влита вътре? Прозорецът беше ли отворен, помните ли?
— Не — отвърнах аз, — не е споменавал подобно нещо. А прозорците бяха затворени, сигурен съм.
Не можех да откъсна очи от петното; струваше ми се, че ако го гледам достатъчно упорито, може да разчета смисъла зад ужасяващите му йероглифни очертания.